— Продължаваш с най-произволни разсъждения — каза Слънцар Четиринадесети — но признавам, че те са твърде смущаващи.
— От друга страна, ако тези учени успеят да доведат докрай задачата си — би могъл да кажеш, че това „ако“ е твърде малко вероятно, но то все пак си остава — тогава те положително ще си спомнят, че си им спестил всичко онова, което би могъл да не им спестиш. И ще е напълно възможно да уредят такова бъдеще, което ще позволи на Микоген да бъде даден собствен свят; свят, дето ще може да бъде тераформиран в близко подобие на Изгубения. А дори и те двамата да забравят твоята доброта, аз ще бъда до тях, за да им я припомня.
— Хубаво, но… — започна Слънцар Четиринадесети.
— Хайде — рече Чувек — не е трудно да се отгатне какво ти минава през ума. Че от всички туземци най-малко трябва да вярваш на Демерцел, нали? Ала макар шансът за психоисторията да е малък (ако не бях честен с теб, не бих го признал), той все пак не е нулев; и ако донесе възстановяване на Изгубения свят, какво повече би могъл да искаш? Какво не би рискувал ти срещу дори и най-нищожната вероятност това да стане? Хайде, аз ти обещавам, а знаеш, че не давам лесно обещания. Освободи ги и избери мъждукащия шанс за съкровената си мечта пред липсата на каквато и да било надежда.
Последва мълчание, прекъснато от въздишката на Върховния старейшина.
— Не зная как се получава така, туземецо Чувек, но всеки път, когато се срещнем, ти ме убеждаваш в нещо, което аз всъщност не искам да направя.
— Подвел ли съм те някога?
— Не, но никога не си ми предлагал толкоз малък избор.
— Нито пък толкоз висока възможна отплата. Едното уравновесява другото.
Слънцар Четиринадесети кимна с глава.
— Прав си. Вземи тия двамата и ги отведи от Микоген, та никога повече да не ги виждам, освен ако дойде време, когато… Това обаче сигурно няма да стане, докато съм жив.
— Може би не, Върховни старейшино. Твоите хора обаче чакат търпеливо от двадесет хиляди години, така че би ли възразил да го правят още… двеста?
— Не ми се ще да чакам и миг, но моите хора ще изтърпят толкова, колкото трябва. — Той се изправи и каза: — Аз ще прочистя пътя. Вземи ги и върви!
59
Най-после отново се намираха в тунел. Когато бягаха от Имперския сектор в Стрилингския университет, Чувек и Селдън бяха пътували през един тунел. Сега се намираха във втори — от Микоген за… — Математикът не знаеше за къде. Колебаеше се дали да попита. Лицето на журналиста изглеждаше като издялано от гранит и съвсем ясно личеше, че той не желае никакви разговори.
Чувек седна на предната седалка на четириместната кола, а мястото до него остана празно. Селдън и Дорс си поделиха задната седалка.
Ученият пое риска да се усмихне на спътничката си, която не преставаше да се чумери.
— Нали е приятно отново да си в истински дрехи?
— Никога повече — възкликна Дорс с разтърсваща искреност — няма да нося или да поглеждам каквото и да било, дето наподобява фуста! И никога, при никакви обстоятелства няма да нося шапчица. Всъщност сигурно ще ми стане чоглаво, ако дори само зърна някой естествено плешив човек.
И все пак именно тя зададе въпроса, който Селдън се колебаеше да подхвърли.
— Четър — рече доста нервно историчката — защо не ни кажеш къде отиваме?
Чувек се извърна настрани и погледна мрачно назад към двамата.
— Някъде — отвърна той — където може би ще ви бъде трудно да се наврете между шамарите, макар да не съм сигурен, че такова място съществува.
Дорс моментално оклюма.
— Наистина, Четър, грешката е моя. В Стрилинг оставих Хари да иде на Горната страна, без да го придружа. В Микоген го придружих, но изобщо не трябваше да му позволя да влезе в Сакраториума.
— Аз категорично го бях решил — възрази Селдън. — Ти в никакъв случай не си виновна.
Чувек не направи каквото и да е усилие да разпределя вината.
— Доколкото разбрах — рече той — искал си да видиш робота. Имаше ли някаква причина за това? Можеш ли да ми я кажеш?
Математикът усети, че се изчервява.
— Сбърках, Четър. Не ми е ясно какво точно съм очаквал или съм се надявал да видя. Ако знаех какво има в Гнездото, никога не бих си дал труда да отида там. Можеш спокойно да го наречеш пълно фиаско.
— Но, Селдън, все пак нещо си се надявал да видиш! Моля те, кажи ми. Ако желаеш, помисли. Пътуването ще трае дълго…
— Работата, Чувек, е, че подозирах за съществуването на роботи с човешка форма; говори се, че са били дълговечни, че поне един от тях може още да е жив и да се намира в Гнездото. Там наистина имаше робот, ала той беше метален, най-вероятно мъртъв и служеше единствено като символ. Само да знаех…