— Вярно е — внезапно се обади Дорс. — Хари, това ще бъде както с компютъризираните архиви, за които ти разправях. Малко по малко тези роботски спомени би трябвало да се подменят, да се изгубят, изтрият, изкривят… Единственото, което можеш да правиш, е да се връщаш назад, а колкото по-назад се връщаш, толкова по-недостоверна ще става информацията.
Четър кимна.
— Чувал съм, че говорят за това като за принцип на несигурността в информатиката.
— Но няма ли да е възможно — замислено промълви Селдън — част от информацията да бъде твърде грижливо запазена по специални съображения? Откъси от микогенската Книга могат спокойно да се отнасят за събития отпреди двадесет хиляди години и пак са достатъчно точни и подробни. Колкото по-ценна и по-внимателно съхранявана е дадена специфична информация, толкова по-дълготрайна и надеждна може да се окаже.
— Тук ключовата дума е „специфична“. Онова, което Книгата би държала да запази, едва ли съвпада с туй, което ти би желал да бъде запазено. Нищо чудно събитието, което един робот помни най-добре, да е онова, което ти би искал той да помни най-слабо.
Селдън съвсем се отчая.
— В каквато и посока да поема, търсейки начин да разработя психоисторията, нещата се нареждат така, че да я направят невъзможна. Защо ли да се мъча изобщо?
— Сега може и да ти изглежда безнадеждно — сухо рече Чувек — но не е изключено да открием някакъв път към нея, който никой от нас в този миг не очаква да намери. Не бързай толкова. А, ето че стигнахме едно място за отдих. Дайте да се отбием и да вечеряме.
Дъвчейки агнешките пирожки, направени от доста безвкусно тесто (още по-неприятно за небцето след микогенската храна), Селдън каза на другия мъж:
— Изглежда приемаш, че аз съм „нужният гений“ за разработването на психоисторията. Нали знаеш обаче, че може и да не съм аз?
— Така е — отвърна Чувек. — Може и да не си ти. Но не познавам нито един алтернативен кандидат за тая работа, така че се налага да държа на теб.
За кой ли път математикът въздъхна и рече:
— Добре, ще опитам, но нямам и искрица надежда. В началото твърдях, че е възможно, но не е практично; сега съм още по-убеден в това.
XIII. ТОПЛИННИЯТ РЕЗЕРВОАР
АМАРИЛ, ЮГО — Математикът, който, като се изключи самият Хари Селдън, има най-голям принос за разработването на детайлите на психоисторията.
Условията, при които е започнал животът му, са не по-малко драматични от математическите му постижения. Роден в безнадеждна бедност сред низшите класи на Дал, сектор в древния Трантор, той може би би прекарал дните си в пълна неизвестност, ако не беше фактът, че Селдън съвършено случайно го е срещнал по време на…
60
Императорът на цялата Галактика се чувстваше отпаднал — физически отпаднал. Устните му го боляха от милостивата усмивка, която на внимателно преценени интервали трябваше да си налага. Вратът му се бе вдървил да кима ту насам, ту натам, за да показва престорен интерес. Ушите го смъдяха от постоянното напъване да се вслушва. Цялото му тяло пулсираше от непрекъснатото ставане, сядане, извръщане, протягане на ръка и кимане.
Това бе просто една държавна церемония, където човек трябваше да се срещне с кметовете, вицекралете, министрите и техните съпруги или съпрузи от едно или друго място на Трантор, както и (още по-зле) от едно или друго място в Галактиката. Присъстваха почти хиляда човека, всичките в костюми, които варираха от попретруфени до направо чудати, и на него му се налагаше да се ориентира в брътвежа на най-различни акценти, които ставаха още по-непоносими от усилието да се говори на императорски галактически така, както го правеха в Имперския университет. А най-лошото бе, че трябваше ловко да избягва каквито и да са обещания, като същевременно не престава обилно да ръси лосион от думи без никакво значение…
Всичко се записваше в звук и образ — много дискретно — и Ето Демерцел щеше да го изучи, за да види дали Клеон (първият с това име) се е държал както трябва. Това, разбира се, бе само начинът, по който императорът си представяше нещата. Демерцел положително щеше да обясни, че просто събира данни за всяко непреднамерено откровение от страна на част от гостите. И може би наистина беше така.
Какъв късметлия бе Демерцел!
Императорът не можеше да напуска Двореца и огромния му парк, докато Демерцел можеше, стига да поиска, да прекоси цялата Галактика. Императорът бе винаги пред очите на хората, винаги достижим, винаги принуден да се занимава с посетители — от най-важните до обикновените навлеци. Демерцел си оставаше в анонимност и почти никога не се показваше открито извън територията на Двореца. Оставаше просто като едно плашещо име и невидимо (затуй още по-плашещо) присъствие.