— Хубаво. Не изглежда зле.
— За гу’жа Венабили също съм приготвил. Надявам се да й станат.
Дрехите, които Тайсалвър им даде (явно те бяха негови собствени), им легнаха добре, макар да се оказаха възтеснички. Щом се приготвиха, сбогуваха се с госпожа Тайсалвър и тя с примирено, но все пак неодобрително изражение застана на прага на вратата за да ги види как потеглят.
Беше равна вечер и над главите им се стелеше приятен сумрак. Ясно бе, че скоро ще замигат уличните лампи. Температурата бе умерена и на практика не се виждаха никакви возила; всичко живо ходеше пеша. Нейде отдалеч долиташе несекващия шум на експреса, а сегиз-тогиз се забелязваха и светлинките му.
Даляните, учудено установи Селдън, като че не вървяха в някаква определена посока. Изглеждаше, че по-скоро са излезли на стъргалото — да се поразтъпчат за удоволствие. Може би тъй като Дал беше пообеднял сектор, както бе намекнал и Тайсалвър, на почит бяха евтините развлечения, а какво би могло да е тъй приятно и тъй евтино, както едно вечерно пошляйване?
Той усети, че автоматично е нагодил крачката си за безцелната разходка и долови как топлината на дружелюбието го обгърна отвсякъде. Хората се поздравяваха при среща. И си разменяха някоя друга приказка. Навсякъде проблясваха черни мустаци с всевъзможни форми и гъстота — те комай бяха необходимост за всеки далянски мъжкар и не по-малко вездесъщи, отколкото лисите глави на микогенските Братя.
Беше си истински ритуал за да се увериш, че поредния ден е минал спокойно и приятелите ти продължават да се чувстват добре и да са щастливи. Скоро стана ясно, че Дорс привлича всички погледи. Червеникавата й коса изглеждаше по-тъмна в полумрака, но въпреки това се открояваше в морето от чернокоси глави (с изключение на по-рядко срещащите се сиви) като златна монета проблясваща сред купища въглища.
— Много е приятно — отбеляза Селдън.
— Да. Обикновено излизам с жена си и тук тя се чувства в своята стихия. На километър наоколо няма нито един човек, дето да не му знае името, с какво се занимава и кои са му приятелите. Мен не ме бива за тая работа. На половината народ дето ме поздравява не мога да кажа имената. Само че все пак не трябва да се влачим прекалено бавно, преди да сме се добрали до асансьора. На по-ниските нива обикновено има много хора.
Когато влязоха в асансьора, Дорс рече:
— Доколкото разбирам, господин Тайсалвър, топлинните резервоари са места, където вътрешната топлина на Трантор се използва за произвеждане на пара, която пък върти турбините и произвежда електричество.
— О, не. Електричеството се произвежда пряко от високоефективни и високомощностни термореактори. Само ви моля да не ме питате за подробности. Аз съм просто един холовизионен програмист. Всъщност по-добре да не питате когото и да било тук долу. Цялата работа е една голяма черна кутия. Че работи — работи, само дето никой не знае как точно.
— А ако нещо се повреди?
— Обикновено нищо не се поврежда, но когато се случи отнякъде пристига експерт. Такъв, дето разбира от компютри. Естествено цялото нещо е силно компютъризирано.
Асансьорът спря и те излязоха. Все едно, че ги лъхна пещ.
— Горещо е — съвсем ненужно констатира Селдън.
— Така си е — потвърди Тайсалвър. — Точно това прави Дал токова ценен като енергиен източник. Магменият слой тук е по-близо до повърхността, отколкото където и да било другаде на планетата. Така че им се налага да работят в жегата.
— Няма ли климатици? — попита Дорс.
— Има, но това са си разходи. Донякъде все пак вентилираме, отнемаме влагата и охлаждаме, но ако се увлечем, ще започнем да използваме прекалено много енергия и целят процес ще се оскъпи.
Тайсалвър спря пред една врата и даде знак. Вратата се отвори и вътре ги посрещна струя по-хладен въздух и той промърмори:
— Трябва да хванем някой да ни разведе и да възпира подмятанията; иначе гу’жа Венабили доста ще има да пати, особено от мъжете.
— Подмятанията не ме безпокоят — заяви Дорс.
— Ама мен сигурно ще ме безпокоят — каза сериозно Тайсалвър.
От канцеларията излезе един млад мъж и се престави като Хейно Линдор. Много приличаше на водача им, но Селдън реши, че докато не свикне с почти всеобщия нисък ръст, мургавостта, черните коси и пищните мустаци няма да бъде в състояние да различа с лекота индивидуалните особености.
— Ще се радвам да ви разведа и да разгледате каквото има за виждане — рече Линдор. — Само че, нали разбирате, туй не ви е някое от вашите зрелища. — Обръщаше се уж към всички, но очите му бяха втренчени в Дорс. — Няма да ви е много удобно. Предлагам да си свалим ризите.