— Тогава нека бъде, както вие казвате. Двоен наем за стаята на гу’син Селдън за днес и топлякът ще ви посети само този път.
— Само този път — потвърди Дорс. По-късно обаче, когато бяха приседнали в нейната стая, тя подхвърли:
— Хари, защо всъщност се налага да го видиш? Дали разговорът с един топляк може да бъде важен за психоисторията?
Селдън реши, че е доловил лек оттенък на сарказъм в гласа й и кисело отвърна:
— Няма защо да свързваме всичко с тоя мой проект, в който, между другото, хич нямам вяра. Аз съм също човек и съм по човешки любопитен. Прекарахме няколко часа долу в топлинните резервоари и ти сама видя как изглеждат тамошните работници. Очевидно са необразовани. Те са личности на ниско ниво — не си правя каламбур — и все пак между тях се оказа един, който ме познава. Трябва да ме е видял по холовизията във връзка с Конгреса и е запомнил думата „психоистория“. Това ми се стори необичайно, някак си съвсем не на място; ето защо бих искал да поразговарям с него.
— Понеже суетността ти се ласкае от мисълта, че си известен дори сред топляците в Дал?
— Ами-и… възможно е. Но освен това събуди любопитството ми.
— А откъде знаеш, че не са го подучили и той не възнамерява да те въвлече в някоя беля?
Селдън примигна.
— Няма да му позволя да прекара пръсти през косата ми. Във всеки случай, сега сме по-добре подготвени. Пък и ти ще бъдеш с мен. Остави ме да се кача сам на Горната страна и да ида в микрофермите с Дъждокапка Четиридесет и трета; нали сега не се каниш пак да го направиш?
— Можеш да си абсолютно сигурен, че няма да го направя — заяви Дорс.
— Тогава аз ще говоря с младежа, а ти през това време ще следиш за някакви капани. Вярвам ти напълно.
64
Амарил пристигна няколко минути преди 14.00, като неспокойно се оглеждаше. Косата му бе чиста, мустаците — вчесани, с леко завити нагоре краища. Тениската му беше изненадващо бяла. Наистина миришеше, но на някаква плодова миризма, която несъмнено се дължеше на свръхентусиазираното използване на одеколон. Носеше пластмасова чанта.
Селдън, който го чакаше на улицата, леко го подхвана за лакътя, Дорс — за другия, и тримата бързо влязоха в асансьора. Щом се изкачиха на нужната височина, минаха през апартамента към стаята на Селдън.
С тих и гузен глас Амарил запита:
— Няма никой, а?
— Всички са заети — неопределено каза математикът и посочи единственото подобие на стол в стаята — възглавничка, сложена направо на пода.
— Не — рече Амарил. — Нямам нужда от нея. Някой от вас двамата да я използва — и седна с грациозно движение.
Дорс също тъй грациозно приседна на края на проснатия на пода дюшек на Селдън. Самият той се настани долу доста тромаво, като се наложи да си помогне с ръце, а и след това не успя да намери съвсем удобно място за краката си.
— Е, младежо, защо искаше да ме видиш? — подхвана ученият.
— Защото сте математик. Вие сте първият математик, когото виждам отблизо… тъй че да мога да го докосна, нали разбирате.
— Математиците са като всички останали.
— Не и за мен, доктор… Селдън?
— Да, така се казвам.
Топлякът доби доволен вид.
— Най-подир си спомних. Виждате ли, аз също искам да бъда математик.
— Много добре. Какво те спира?
Амарил внезапно се начумери.
— Шегувате ли се?
— Предполагам, че нещо те спира. Напълно сериозен съм.
— Това, което ме спира, е, че съм просто един топляк от Дал. Нямам пари, за да получа образование; не съм в състояние да събера пари за него. Имам предвид истинско образование. Всичко, на което ме научиха, беше да чета, да смятам и да използвам компютъра — така усвоих достатъчно, за да мога да работя в топлинните резервоари. Само че аз исках повече и затуй се научих самичък.
— В известен смисъл това е най-добрият начин за учене. Как го направи?
— Познавах една библиотекарка, дето имаше желание да ми помогне. Беше много добра жена и ми показа как да използвам компютъра, за да уча математика. И още — монтира ми една софтуерна система, която да ме свързва с други библиотеки. Можех да ходя в почивните си дни, сутрин и след като смяната ми свърши. Понякога ме заключваше в нейната си стая, така че хората да не влизат и да не ме безпокоят; друг път, когато библиотеката беше затворена, ме пускаше. Тя самата не разбираше от математика, но доколкото можеше, ми помагаше. Беше възрастна дама, вдовица. Сигурно ме приемаше като свой син или нещо от тоя род. Нямаше си деца.
(Може би е мъждукало и още някакво чувство, за миг си помисли Селдън, но бързо отхвърли настрани тази мисъл. Не беше негова работа.)
— Най ми хареса теорията на числата — продължи Амарил. — Извлякох някои неща от онова, което научих от компютъра и от книгите. И получих нови, дето ги нямаше в книгите.