Селдън вдигна вежди.
— Това е интересно. Какво например?
— Донесох ви своите записки. Никому не съм ги показвал. Хората около мен… — той сви рамене. — Те или ще ми се изсмеят, или ще се раздразнят. Един-единствен път се опитах да го споделя с едно познато момиче, но то рече, че съм бил странен и не пожела да се видим повторно. Дали е редно да ви ги показвам?
— Повярвай, в това няма нищо нередно.
Селдън протегна ръка и след кратко колебание Амарил му подаде чантата, която носеше.
Ученият дълго разглежда записките на далянина. Бяха крайно наивни, но той не си позволи на лицето му да се появи усмивка. Прегледа примерите, нито един от които, разбира се, не беше нов или дори сравнително нов, нито пък имаше някакво особено значение.
Само че не това беше важното.
Селдън вдигна очи.
— Сам ли направи всичко?
Амарил, за когото бе слабо да се каже, че изглеждаше поуплашен, кимна.
Математикът извади няколко листа.
— Откъде ти хрумна туй? — и пръстът му пробяга по един ред от някакво доказателство.
Топлякът го погледна, намръщи се и потъна в кратък размисъл. После обясни.
Селдън го изслуша и попита:
— Чел ли си нещо от Ейнът Вайджъл?
— За теорията на числата?
— Имам предвид книгата му „Математическа дедукция“. Тя не е специално за теорията на числата.
Амарил поклати глава.
— Никога не съм чувал за него. Съжалявам.
— Той е доказал тази твоя теорема преди триста години.
Далянинът бе поразен.
— Не знаех.
— Сигурен съм, че не си знаел. Ти обаче си го направил по-умно. Не съвсем прецизно, но…
— Какво искате да кажете с „прецизно“?
— Няма значение. — Селдън прибра обратно листата в купа, пъхна го в чантата и рече: — Направи няколко копия. После вземи едно, поискай да ти го датират на официален компютър и го завери с компютризиран печат. Моята приятелка, доктор Венабили, може да те уреди без учебна такса за някоя специалност в Стрилингския университет. Ще се наложи да започнеш от самото начало и да учиш и други предмети освен математика, но…
Амарил явно беше останал без дъх.
— В Стрилингския университет? Няма да ме приемат.
— Защо да не те приемат? Дорс, нали можеш да го уредиш?
— Сигурна съм, че мога.
— Не, не можете! — разгорещи се гостът. — Няма да ме приемат. Аз съм от Дал.
— Е, и?
— Там не приемат хора от Дал.
Селдън погледна към историчката.
— Какви ги приказва?
Тя завъртя глава.
— Наистина не зная.
— Гу’жа, вие сте Външна — рече топлякът. — Колко време сте била в Стрилинг?
— Малко повече от две години, господин Амарил.
— Виждала ли сте там някога даляни: ниски, с къдрава черна коса и големи мустаци?
— Има студенти с най-различен външен вид.
— Само не и даляни. Поогледайте се следващия път, когато отидете.
— Защо да няма? — запита Селдън.
— Не ни харесват. Ние изглеждаме по-различно. Не им допадат нашите мустаци.
— Можеш да ги обръснеш… — гласът на Селдън замря под яростния поглед на другия.
— Никога! Защо да го правя? Моите мустаци са моята мъжественост.
— Нали си бръснеш брадата. Тя също е твоя мъжественост.
— За тукашните хора са важни мустаците.
Селдън пак погледна към Дорс и промърмори:
— Плешиви кратуни, мустаци… Откачена работа!
— Какво? — гневно запита Амарил.
— Нищо. Кажи ми има ли друго, дето не харесват у даляните.
— Измислят си разни неща, само и само за да не ни харесват. Казват, че смърдим. Казват, че сме мръсни. Казват, че крадем. Казват, че сме избухливи. Казват, че сме тъпи…
— Защо говорят всички тия работи?
— Защото е лесно да го направят и понеже от това те самите се чувстват по-добре. Естествено, че като работим в топлинните резервоари, ще се цапаме и ще сърдим. След като сме бедни и потиснати, някои от нас крадат и стават избухливи. Само че това не важи за всички ни. Ами онези високи жълтокосковци от Имперския сектор, които си мислят, че притежават Галактиката — не, те наистина я притежават! Никога ли не избухват, никога ли не им се е случвало да откраднат? Ако вършеха моята работа, щяха да смърдят също като мен; и ако трябва да живеят така, както на мен ми се налага, също ще са мръсни.
— Кой отрича, че навсякъде има всякакви хора? — попита Селдън.
— Там е работата, че никой не го отрича! Те просто смятат, че са прави. Гу’син Селдън, аз трябва да се измъкна от Трантор. Тук нямам никакви шансове — няма начин да спечеля пари, няма начин да получа образование, няма начин да стана математик, няма начин да бъда нищо друго, освен онова, което те казват, че съм — един топляк без никаква стойност… — Последните думи бяха изречени с чувство за безизходица и отчаяние.