Селдън се опита да разсъждава логично.
— Човекът, от когото съм наел тази стая, е далянин. Неговата работа е чиста. Той е образован.
— О, разбира се! — възкликна Амарил. — Някои са такива. Оставят неколцина да успеят, за да разправят после, че това може да бъде постигнато от всеки. А и тези неколцина живеят добре само докато са в Дал. Нека да излязат навън и ще видят как ще се отнесат към тях. А докато са тук, си правят кефа да се държат с всички останали като с боклуци. Това ги кара да изглеждат жълтокоси в собствените им очи. Какво ви рече този хубав човек, от когото сте наели стая, когато му казахте, че ще доведете един топляк? Рече ли ви на какво ще приличам? Сега ги няма, него и жена му… те не биха останали на едно и също място с мен.
Селдън овлажни устни.
— Аз няма да те забравя, Амарил. Ще се погрижа да се измъкнеш от Трантор и да дойдеш в университета на Хеликон — нека само се върна там.
— Обещавате ли? Честна дума? Въпреки че съм далянин?
— За мен фактът, че си далянин, е без значение. Важен е фактът, че си математик! Само че все още не мога да проумея това, което ми говориш. Не мога да повярвам, че съществува такова неразумно отношение към безобидни хора…
Амарил горчиво отрони:
— Защото никога не сте имали случай да се заинтересувате от тия неща. Всичко това би могло да мине току под носа ви, без изобщо да надушите каквото и да било, просто защото то не засяга вас.
— Господин Амарил — намеси се Дорс — също като вас и доктор Селдън е математик и умът му витае из облаците. Трябва да го разберете. Аз обаче съм историчка. Зная, че не е необичайно една група хора да гледа с презрение друга група хора. Съществуват странни и почти ритуални видове омраза, които нямат никакво рационално оправдание, но могат да предизвикат сериозни исторически последици. И това е много лошо.
— Лесно е да кажеш, че нещо е „много лошо“ — тръсна глава Амарил. — Заявявате, че не го одобрявате, от което автоматично ставате добър човек и сетне можете да се захванете пак с вашата си работа и повече да не се сетите за него. Само че това е още по-лошо от „много лошо“. Това противоречи на всичко, дето е порядъчно и естествено. В края на краищата ние сме едни и същи — жълтокоси и чернокоси, високи и ниски, северняци, източняци, южняци. Външни… Всички ние — вие, аз и дори императорът — сме произлезли от хората на Земята, нали така?
— Произлезли от какво? — Селдън се обърна към Дорс, ококорил очи.
— От хората на Земята! — изкрещя Амарил. — Единствената планета, откъдето са произлезли хората.
— Единствената планета? Една-единствена?
— Разбира се, че единствената. Земята.
— Когато казваш Земята, имаш предвид Аврора, нали?
— Аврора? Какво е това?… Не, имам предвид Земята. Никога ли не сте чували за нея?
— На практика не съм — отвърна Селдън.
— Това е един митичен свят — започна Дорс — който…
— Не е митичен! Била си е истинска планета.
Математикът въздъхна.
— Всичко това съм го слушал и по-рано. Добре, хайде пак да го преговорим. Има ли някаква далянска книга, която да разказва за Земята?
— Книга? Не, мисля, че не.
— Тогава компютърен софтуер?
— Не знам за какво говорите.
— Млади момко, къде си чувал за Земята?
— Баща ми ми е разправял. Всеки знае за нея.
— Има ли някой, който да знае повече? Учите ли за Земята в училище например?
— Там никога не казват и дума…
— Тогава откъде знаят хората?
Далянинът сви рамене с израза на човек, когото тормозят за тоя, що духа.
— Просто всеки знае и толкова. Ако искате да научите разни истории, потърсете майка Рита. Още не съм разбрал да е умряла.
— Твойта майка ли? Нима…
— Тя не ми е майка! Така я наричат. Една стара жена, дето живее в Билиботън. Или поне — живееше.
— Къде е това?
— Надолу в тая посока. — Амарил направи неопределен жест.
— Как да стигна там?
— Да стигнете там? Не можете да искате това. Никога няма да се върнете.
— Защо да не се върна?
— Повярвайте. Не можете да искате да идете там.
— Да, но ми се ще да видя майка Рита.
Амарил поклати глава.
— Можете ли да си служите с нож?
— С каква цел? Какъв… нож?
— Режещ нож. Като този. — Далянинът се пресегна към колана, който здраво притягаше панталоните му около кръста. Едно парче от каиша се извъртя встрани и в края му просветна острие — тънко, блестящо и смъртоносно.
Дланта на Дорс мигом се стовари върху дясната китка на Амарил.
Той се разсмя.
— Не се каня да го използвам. Само ви го показвам. Ще ви трябва за самозащита. Ако нямате нож или пък ако имате, но не знаете как да си служите с него, никога няма да излезете живи от Билиботън. Както и да е — той изведнъж стана мрачен и напрегнат — гу’син Селдън, наистина ли ще ми помогнете да ида на Хеликон?