— Ето още една причина да се отиде оттатък трезвата и академична историческа наука! Всичко, което искам, е някакво… лостче, способно да задвижи психоисторията, и хич не ме е еня що за лостче ще бъде: дали ще е математически трик, исторически парадокс или пък нещо съвършено въображаемо. Ако младежът, с когото току-що говорихме, имаше поне малко от необходимото образование, щях него да пусна по следите на тоя проблем. В начина му на мислене личеше забележителна изобретателност и оригиналност…
— Значи наистина смяташ да му помогнеш? — прекъсна го Дорс.
— Разбира се. Незабавно щом се окажа в състояние да го сторя.
— Само че налага ли се да даваш обещания, за които не знаеш дали ще можеш да спазиш?
— Това точно искам да го спазя. Ако си толкоз непреклонна спрямо неизпълнимите обещания, спомни си как Чувек втълпи на Слънцар Четиринадесети, че ще използвам психоисторията, за да върна на микогенците техния свят. Шансът за това е направо нулев. Дори и да разработя такава наука, никой не знае дали тя ще може да бъде използвана за толкова тясна и специфична цел. Ето ти пример да обещаеш нещо, което не можеш да изпълниш.
Дорс обаче се поразгорещи:
— Не забравяй, че Четър Чувек се опитваше да ни спаси живота, както и да попречи да попаднем в ръцете на Демерцел. Пък и аз мисля, че той наистина би желал да помогне на микогенците.
— А аз наистина бих желал да помогна на Юго Амарил, което при това е далеч по-вероятно. Така че ако оправдаваш второто обещание, недей да критикуваш първото. И още нещо, Дорс — очите му гневно заблестяха — наистина бих желал да открия майка Рита и съм готов да тръгна сам.
— Никога! — отсече историчката. — Ако ти тръгнеш, тръгвам и аз.
66
Госпожа Тайсалвър се върна, влачейки дъщеря си за ръка, час, след като Амарил беше излязъл, за да застъпи на смяна. Тя не каза нищо нито на Селдън, нито на Дорс, а когато я поздравиха, само им кимна леко и изпитателно огледа стаята, сякаш за да се увери, че от топляка няма и следа. Сетне рязко подуши във въздуха и обвинително стрелна с очи математика, преди да набие крак през общото помещение към семейната спалня.
Джайрад Тайсалвър пристигна още час по-късно и когато Селдън и Дорс приседнаха на масата за вечеря, той се възползва от факта, че жена му продължава да уточнява някои подробности около менюто, за да попита тихо:
— Оня човек дойде ли тук?
— И дори си отиде — напуши се Селдън. — Жена ви по това време беше навън.
Тайсалвър кимна и продължи да се интересува:
— Ще ви се наложи ли пак да го каните?
— Не мисля — рече ученият.
— Хубаво.
В по-голямата си част вечерята мина в мълчание, но след туй, когато дъщеричката отиде в стаята си, за да се отдаде на съмнителното удоволствие от общуването с компютъра, Селдън се облегна назад и рече:
— Разкажете ми за Билиботън.
Тайсалвър изумено го погледна и устните му се раздвижиха, без да издадат никакъв звук. Жена му обаче не губеше толкова лесно дар слово.
— Там ли живее вашият нов приятел? — попита тя. — Искате да му върнете посещението?
— Засега — спокойно отвърна Селдън — само питам за Билиботън.
— Това е бедняшки квартал — остро заяви Касилия. — Там е събран изметът на обществото. Никой не припарва в него, освен собствените му отрепки.
— Разбрах, че в него се намирала някоя си майка Рита.
— Въобще не съм я чувала — сви рамене хазяйката и здраво стисна устни. Беше съвсем ясно, че няма никакво намерение да познава по име когото и да било от обитателите на Билиботън.
Тайсалвър погледна с известна тревога към жена си и рече:
— Чувал съм за нея. Тя е една луда старица, за която разправят, че предсказвала какво ще ти се случи.
— В Билиботън ли живее?
— Не знам, гу’син Селдън. Никога не съм я виждал. Понякога я споменават в новините… когато е пророкувала нещо.
— И познава ли?
Тайсалвър изсумтя.
— Рядко се е случвало изобщо някое предсказание да излезе вярно. Нейните дори нямат смисъл.
— А случва ли се да говори за Земята?
— Не знам. Не бих се учудил.
— Споменаването на Земята не ви озадачи. Знаете ли нещо за нея?
Сега Тайсалвър наистина се изненада.