Може би се дължеше на хората. Пешеходците са колкото навсякъде другаде, помисли си Селдън, само дето не приличат на останалите. Обикновено, притиснати от ангажименти, те отправят взор навътре в себе си. А и в многолюдните тълпи по безкрайните оживени улици на Трантор хората могат да оцелеят психически само като не си обръщат внимание един на друг. Очите се плъзгат встрани. Мозъците са затворени. Цари някакво изкуствено уединение, сякаш всеки се е загърнал в създадена от самия него кадифена мъгла. Или пък витае ритуалната дружелюбност на вечерната разходка — в онези квартали, където изобщо се случват подобни неща…
Тук, в Билиботън, обаче нямаше нито дружелюбие, нито отдръпване в безразличието. Или поне не когато ставаше дума за чужденци. Всеки, който минаваше, независимо в коя посока се движеше, извръщаше глава и се зазяпваше в Селдън и Дорс. Всеки чифт очи сякаш бе привързан с невидими нишки към двамата непознати, следваше ги, и то определено със зла умисъл.
Дрехите на билиботънците обикновено бяха зацапани, а понякога и съдрани. По тях сякаш бе полепнала патина от зле отмита бедност и Селдън се усети неуютно заради издокараността на новите си одежди.
— Как мислиш — запита той — къде точно живее майка Рита?
— Нямам представа — отговори Дорс. — Ти ни домъкна тук, така че ти мисли. Аз смятам да се отдам изцяло на задачата да осигурявам защитата ни и ми се струва, че ще се наложи да правя именно това.
— Предполагах, че ще е достатъчно просто да попитам някой минувач, но сега някак си не съм готов да го сторя…
— Не те упреквам! Не мисля, че ще откриеш такъв, дето да рипне да ти помага.
— От друга страна, тук има и хлапета. — Той посочи към едно с кратък жест на ръката. Момчето, на вид около дванайсетгодишно — във всеки случай достатъчно младо, за да не притежава вездесъщите мустаци на възрастните мъже — бе спряло и вторачено ги гледаше.
— Допускаш, че едно момче на тази възраст все още няма да е развило изцяло билиботънската неприязън към Външните?
— Във всеки случай — отвърна математикът — допускам, че е достатъчно голямо, за да развие изцяло билиботънската склонност към насилие. Смятам, че ако го доближим, може да побегне и да започне да крещи обидни думи отдалече, но се съмнявам, че ще ни нападне.
Селдън повиши глас:
— Младежо!
Момчето пристъпи крачка напред и продължи да ги наблюдава втренчено.
— Ела тук — рече ученият и му направи знак.
— За чик, бе? — обади се момчето.
— За да мога да те попитам за нещо. Ела по-насам, та да не викам.
Хлапето направи две крачки. Лицето му беше омърляно, но очите — ясни и умни. Сандалите му май бяха от различни модели, а на единия си крачол имаше голяма кръпка.
— К’во нещо? — наежено изграчи то.
— Искаме да открием майка Рита.
Очите на момчето пробляснаха.
— За чик, бе?
— Аз съм учен. Знаеш ли какво значи учен?
— Ходиш на училище?
— Да. Ти не ходиш ли?
Билиботънецът презрително плюна встрани.
— Тц.
— Ще потърся съвет от майка Рита, ако ме заведеш при нея.
— Искаш си съдбата? Ей, образ, ти си дошъл в Билиботън с твоите тра-ла-ла дрехи, така че аз ще ти кажа съдбата. Нищо хубаво.
— Как ти е името, младежо?
— За чик ти е?
— За да си говорим по-приятелски. Значи можеш да ме заведеш при майка Рита. Знаеш ли къде живее?
— Може би да, може би не. Казвам се Рейч. К’во ще ми дадеш, ако те заведа?
— Ти какво би искал, Рейч?
Очите на момчето се спряха на колана на Дорс и то моментално заяви:
— Дамата има два ножа. Дай ми единия и ще те заведа при майка Рита.
— Това са ножове за възрастни хора. Ти си прекалено млад.
— Тогава май ще съм прекалено млад да знам къде живее майка Рита… — Хлапакът погледна лукаво през чорлавата коса, която почти скриваше очите му.
Селдън взе да става неспокоен. Напълно възможно бе да се събере тълпа. Неколцина мъже дори поспряха, но пак продължиха пътя си, тъй като не личеше да се случва нещо интересно. Ако обаче момчето се ядосаше и се нахвърлеше върху им с думи или действия, несъмнено щяха да се скупчат хора.
Той се усмихна и попита:
— Можеш ли да четеш, Рейч?
Хлапето пак плюна.
— Тц. За к’во ми е?
— А да използваш компютър?
— Говорещ компютър? Аха. И баба може!
— Тогава слушай какво ще ти кажа. Завеждаш ме до най-близкия магазин за компютри и аз ти купувам един малък все за теб и софтуер, дето ще те научи да четеш. Няколко седмици — и ще можеш.
На Селдън му се стори, че от това предложение очите на момчето заискриха, но дори и да беше тъй, почти веднага отново станаха твърди.