— Тц. Нож или нищо.
— Виж каква е работата, Рейч! Научаваш се, без да кажеш никому, и можеш да изненадваш хората. След някое време се хващаш на бас с тях, че умееш да четеш. Ловиш бас за пет кредита. Така ще спечелиш пари сам да си купиш нож.
Момчето се поколеба.
— Тц! Никой няма да се хване на бас. Никой няма мангизи.
— Ако можеш да четеш, сигурно ще успееш да си намериш работа в магазин за ножове, да пестиш от надниците и да си вземеш нож на намалена цена… Какво ще речеш за това?
— Кога ще купиш говорещия компютър?
— Веднага, но ще ти го дам, когато се срещна с майка Рита.
— Имаш ли пари?
— Имам карта.
— Дай да видя как ще го купиш.
Сделката бе осъществена, но когато момчето протегна ръка, ученият поклати глава и пъхна компютъра в джоба си.
— Първо ще ме заведеш при майка Рита. Сигурен ли си, че знаеш къде да я намериш?
По лицето на Рейч се изписа презрение.
— Че как? Ще те заведа там, само че като идем, по-добре да ми дадеш компютъра, щото ще пусна след теб и мадамата някои познати образи, така че внимавай.
— Няма защо да ни заплашваш — каза Селдън. — Нашата част от договора си е наша грижа.
Рейч бързо ги поведе по улицата под любопитните погледи на околните. Математикът вървеше без да приказва, Дорс също. Тя обаче бе далеч по-малко потънала в мисли от него, защото през цялото време си даваше сметка за хората наоколо. Не преставаше да отвръща със спокоен поглед на минувачите, които врътваха глави към тях. Когато от време на време се случеше да чуят стъпки зад гърба си, внезапно се обръщаше и мрачно оглеждаше обстановката.
Най-после Рейч каза:
— Тук вътре. Тя не живее на улицата.
Последваха го в един квартирен комплекс и Селдън, който бе имал намерение да запомни завоите, за да може после да се върне по собствените си стъпки, бързо се обърка.
— Как намираш пътя по тия коридори? — запита той с леко притеснение водача им.
Момчето вдигна рамене.
— От дете се шляя из тях. Освен дет’ апартаментите са номерирани, ако табелите не са потрошени, има стрелки и разни други неща. Знаеш ли номерата, не мож’ се изгуби.
Рейч очевидно знаеше номерата и те навлизаха все по-навътре в комплекса. Над всичко бе надвиснала атмосфера на пълно разложение. Никой не обръщаше внимание на отпадъците, а обитателите се промъкваха край тях явно недоволни от нахлуването на външни хора. Буйни младоци търчаха из коридорите, играейки една или друга игра, и когато веднъж летящата им топка едва не уцели Дорс, изкрещяха: „Хей, мадамата, чупи се!“
Изведнъж Рейч спря пред една тъмна, изподраскана врата, над която слабо светеха четири цифри: 2782.
— Тука е — рече момчето и протегна ръка.
— Първо да проверя — меко каза Селдън. Натисна сигналния бутон, но не последва нищо.
Тогава задъни с юмрук по вратата и бе възнаграден със звук, подсказващ за някакво движение отвътре. Писклив глас извика:
— Кой търси майка Рита?
Селдън не остана по-назад с децибелите:
— Двама учени!
Подхвърли малкия компютър заедно с прикрепения към него пакет софтуер на Рейч, който го сграбчи, ухили се и бързо офейка. Сетне двамата се обърнаха към отварящата се врата и майка Рита.
69
Жената вероятно беше в средата на седемдесетте, но лицето й бе такова, че на пръв поглед сякаш отричаше годините. Пухкави бузи, малка уста, заоблена, почти двойна брадичка. Беше много ниска — под метър и петдесет — и с плътно телосложение.
Около очите си обаче имаше фини гъши лапки и когато се усмихнеше, както направи, щом ги видя, по цялото й лице плъзваха още бръчици. А и се движеше с мъка.
— Влизайте, влизайте — рече тя с напевен висок глас и се вгледа в посетителите си така, сякаш зрението й бе започнало да отслабва. — Чужденци… дори Външни. Права ли съм? Нямате транторски мирис.
На Селдън му се прииска да не бе споменавала за мирис. Апартаментът, който бе претъпкан и осеян с разни дребни предмети, всички до един избелели и прашни, вонеше на храна, намираща се в начален стадий на гранясване. Въздухът бе толкова тежък и лепнещ, че ясно си представи как след като излезнат, дрехите му здравата ще миришат.
— Права си, майко Рита — отвърна той. — Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята приятелка е Дорс Венабили от Сина.
— Така-а — проточи жената, докато се оглеждаше за някое незаето местенце на пода, където да ги покани да седнат. Не можа обаче да намери нищо подходящо.
— Ние предпочитаме да стоим, майко — обади се историчката.
— Какво? — тя се втренчи в Дорс. — Трябва да говориш по-енергично, чедо. Слухът ми вече не е както когато бях на твоите години.