— Ох, трябват ми толкова много сили… Колко добре ще е?
— Зависи колко дълга е историята и как е разказана. Бих могъл да заплатя хиляда кредита.
Майка Рита облиза устни.
— Хиляда кредита? А как ще те открия, когато я разкажа?
— Ще ти дам компютърния кодов номер, на който можеш да ме намериш.
Тръгнаха, като с облекчение поеха относително чистия лъх на коридора навън. Бързо закрачиха в посоката, в която ги бе упътила старата жена.
70
— Хари, интервюто не беше особено дълго — отбеляза Дорс.
— Знам. Обстановката ми се видя ужасно неприятна и имам чувството, че не научих достатъчно. Удивително е колко преувеличават тия народни приказки.
— Какво имаш предвид под „преувеличават“?
— Микогенците населват своята Аврора с хора, които живеят с векове, а даляните — своята Земя с човечество, което е живяло милиони години. И едните, и другите говорят за робот, който пък живее вечно. Все пак това кара човек да се позамисли.
— След като става дума за милиони години, значи има място за… Чакай! Къде отиваме?
— Майка Рита каза да вървим в тази посока, докато стигнем зоната за отдих, сетне при знака „Булевард“ да тръгнем наляво и да продължим все по знаците. Минахме ли някаква зона за отдих на идване?
— Може би се движим по друг маршрут. Не си спомням такава зона, но пък и не следих пътя. Държах под око хората, край които минавахме и…
Гласът й замря. Коридорът пред тях се разширяваше и от двете страни.
Селдън си спомни. Бяха минали оттук. Ей там, край двете стени на коридора, на самия под се въргаляха чифт пълни с мишки матраци.
Само дето нямаше никаква нужда на влизане Дорс да наблюдава минувачите. Минувачи просто нямаше. Затова пък пред себе си, в зоната за отдих, видяха група доста едри за даляни мъже с щръкнали мустаци и голи мускулести ръце, които лъщяха на жълтеникавото вътрешно осветление.
Ясно бе, че чакаха Външните. Почти автоматично двамата се заковаха на място. За миг-два живата картина се задържа неподвижна. После Селдън бързо погледна назад. Бяха се появили още няколко души.
— Пипнаха ни — процеди той през зъби. — Не трябваше да ти позволявам да дойдеш, Дорс.
— Напротив. Точно затова съм тук… само че дали си струваше да се срещнеш с майка Рита?
— Ако се измъкнем, значи си е струвало.
Бавно тръгна напред и с твърд глас каза:
— Може ли да минем?
Един от мъжете пристъпи на свой ред. И той като Селдън беше метър и седемдесет и пет, но с по-широки рамене и далеч по-мускулест. Все пак е малко шишкав в кръста, отчете ученият.
— Аз съм Марон15 — рече онзи със самодоволно подчертаване на думата, сякаш името му трябваше да означава нещо, — и съм дошъл да ви кажа, че в нашия район не обичаме Външни. Искаш да влезеш — добре, само че ако искаш да излезеш, ще трябва да платиш.
— Хубаво. Колко?
— Всичко, което имаш. Вие, богатите Външни, нали сте с кредитни плочки? Просто ми ги дайте.
— Не.
— Няма смисъл да казваш „не“. Ще ги вземем.
— Не можете да ги вземете, без да ме убиете или нараните, а те няма да действат без моя гласов отпечатък. Нормалния ми гласов отпечатък.
— Не е така, гу’сине — виждаш ли колко съм вежлив — можем да ви ги вземем, без да ви нараним кой знае колко.
— И колцина от вас, едрите здравеняци, ще са нужни за това? Девет? Не! — Селдън бързо ги преброи. — Десет.
— Само един. Аз.
— Без чужда помощ?
— Само аз.
— Ако останалите се поразстъпят и ни освободят място, бих искал да видя как ще се справиш.
— Ти нямаш нож, гу’сине. Искаш ли да ти дадем?
— Не, използвай своите, та боят да е равностоен. Аз ще се бия без нож.
Марон изгледа другите и рече:
— Хей, тоя хърбел си го бива. Дори не мяза на изплашен. Туй поне е хубаво. Щеше да е срамота да го нараня. Виж какво, гу’сине. Аз ще взема момичето и ако искаш да ме спреш, подай ми свойта карта и нейната и използвайте хубавите си гласове, за да ги задействате. Ако кажеш „не“, след като приключа с компаньонката ти, а това може би ще ми отнеме някое време — и той се изкиска — просто ще трябва да те нараня.
— Не — каза Селдън. — Пусни жената да си ходи. Предизвиквам те на бой един срещу един: ти — с нож, аз — без. Ако искаш да имаш по-голям шанс, ще се бия с двама от вас, само пусни момичето.
— Млъкни, Хари! — извика Дорс. — Щом ме иска, остави го да дойде и да ме вземе. Ти само стой, където си, и не мърдай.
— Чу ли? — ухили се широко Марон. — Ти само стой, където си, Хари, и не мърдай. Мисля, че и малката дама ме иска. Вие двамата, дръжте го да не шава!
15
Марон (от американски испански — cimarron — див) — член на негърско племе, което обитава Гвиана и островите в Карибския басейн и се състои от потомци на избягали през XVII и XVIII век роби. Първоначално така са наричали подивелите домашни животни. — Бел.пр.