— Ще трябва да си държите гащите, като вървите!
Вторачи се в седмината мъже, които все още бяха на крак и я гледаха като омагьосани.
— Кой от вас хвърли ножа?
Мълчание.
— Всъщност не ме интересува! Идвайте един по един или всички заедно, но всеки път, когато замахна, някой ще умре.
Седмината дружно се обърнаха и мигом изчезнаха. Дорс вдигна очи към Селдън:
— Този път ако не друго, поне Чувек няма да ме обвинява, че не съм те защитила.
— Още не мога да повярвам на очите си — отвърна математикът — Нямах представа, че си способна на подобно нещо.
Историчката бегло се усмихна
— И ти си имаш дарби, Хари. Правим добра двойка. Хайде, прибери остриетата и ги пъхни в джоба си. Мисля, че вестите ще се разпространят със страхотна скорост и и ще можем да излезем от Билиботън без повече опити да ни спрат.
Оказа се абсолютно права.
XV. НЕЛЕГАЛНИЯТ
ДАВАН — През неспокойните времена, белязали сетните векове на Първата галактическа империя, типичните източници на размирици са били свързани с факта, че политическите и военните лидери се съревновавали за върховната власт (която с всяко десетилетие се е обезценявала все повече и повече). Преди възхода на психоисторията крайно рядко се е случвало нещо, което да може да бъде наречено масово движение. В това отношение има един интригуващ пример, свързан с Даван, за когото всъщност не е известно много, но който може би се е срещнал със Селдън по времето, когато…
71
И Хари Селдън, и Дорс Венабили дълго се наслаждаваха на къпането е доста примитивните условия, предоставени им в домакинството на Тайсалвърови. Вече се бяха преоблекли и седяха в „мъжката“ стая, когато почти едновременно с настъпването на вечерта се върна хазяинът им. Сигналът, който той даде, за да извести, че е на вратата, беше (или изглеждаше) доста плах. Звъненето продължи съвсем кратко.
Ученият отвори и любезно поздрави:
— Добър вечер, гу’син Тайсалвър… И гу’жа Касилия.
Тя стоеше точно зад съпруга си, а челото й бе набръчкано в озадачена гримаса.
Джайрад Тайсалвър предпазливо заопипва почвата.
— И двамата ли с гу’жа Венабили сте добре? — Той кимна с глава, сякаш искаше да измъкне потвърждение чрез езика на тялото си.
— Напълно. Влязохме и излязохме от Билиботън без проблеми, а преди малко се изкъпахме и преоблякохме. Не е останал никакъв мирис. — Още докато говореше, Селдън повдигна брадичка, сякаш подхвърляйки изречението през рамото на Тайсалвър към жена му.
Тя шумно подуши, като че проверяваше думите му.
Мъжът й продължи също така предпазливо:
— Разбрах, че е имало бой с ножове.
Математикът повдигна вежди.
— Така ли разправят?
— Вие и гу’жата срещу стотина главорези. Казаха ни, че сте ги убили всичките. Наистина ли? — В гласа му се долавяше скрито, но дълбоко уважение.
— Нищо подобно — неочаквано се ядоса Дорс. — Това е смешно. За какви ни взимате? За масови убийци ли? Мислите ли, че стотина главорези биха останали на място, изчаквайки цялото туй време, което би ми… би ни отнело да ги избием до един? Искам да кажа, я помислете със собствените си глави!
— Така говорят — обади се Касилия Тайсалвър с писклива твърдост в гласа. — В тая къща не можем да търпим подобни работи.
— На първо място — започна Селдън — това не беше във вашата къща. На второ, не бяха стотина човека, а десет. И на трето, никой не беше убит. Поспорихме, след туй те си тръгнаха и ни направиха път.
— Просто са ви направили път, тъй ли? Да не очаквате да ви повярвам, Външни! — заплашително се изрепчи госпожа Тайсалвър.
Селдън въздъхна. На хората тук като че ли им стигаше и най-малкото напрежение, за да се разделят на антагонистични групи.
— Добре де, уверявам ви, че един от тях малко се поряза. Нищо сериозно.
— А вие изобщо не бяхте ранени? — подпита Джайрад. Възхищението в гласа му сега личеше далеч по-силно.
— Нямаме и драскотина — отвърна Селдън. — Госпожа Венабили владее двата ножа изключително ловко.
— Смея да кажа — натърти Касилия, а очите й се спряха на колана на Дорс — че тук не искаме такива неща.
— Доколкото тук никой не ни напада, такива неща няма да има — спокойно обобщи историчката.
— Да, ама заради вас — продължи атаката госпожа Тайсалвър — изметът от улицата се е събрал пред нашата порта.
— Миличка — уговарящо рече съпругът й — хайде да не се ядосваме…