— Защо? — изсвистя презрително жена му. — Да не се боиш от нейните ножове? Бих искала да видя как ще ги използва срещу нас!
— Нямам никакво намерение да ги използвам — заяви Дорс, като подуши въздуха не по-малко шумно от Касилия Тайсалвър. — За какъв измет от улицата говорите?
Джайрад каза:
— Жена ми има предвид, че един гаврош от Билиботън — поне като съдя по вида му — иска да ви види, а в тоя квартал не сме навикнали на такива неща. Това подронва репутацията ни — тонът му беше извинителен.
Селдън веднага се съгласи:
— Добре, гу’син Тайсалвър, ние ей сега ще излезем, ще видим за какво става дума и ще го пратим по пътя му толкова бързо, че…
— Не. Чакай! — ядоса се неочаквано Дорс. — Това са нашите стаи. Ние си плащаме за тях. Ние решаваме кой да ни гостува и кой — не. Ако навън има някакъв младеж от Билиботън, той все пак е далянин. Нещо повече — той е транторианец. Още повече — той е гражданин на империята и е човешко същество. Най-вече пък, след като иска да ни посети, той става наш гост. Затова ние го каним да влезе!
Госпожа Тайсалвър не помръдна. Мъжът й също изглеждаше неуверен.
— След като разправяте — продължи историчката — че съм убила стотина главорези в Билиботън, сигурно не си въобразявате, че ще се уплаша от едно момче или, ако е там въпросът, от вас двамата. — Дясната й ръка уж случайно се отпусна върху колана.
Джайрад Тайсалвър заяви с изблик на внезапна енергия:
— Гу’жа Венабили, не сме искали да ви обидим! Разбира се, че тия стаи са си ваши и можете да каните тук когото си искате… — Той отстъпи назад, дърпайки подире си възмутената своя половинка. Явно у него изведнъж бе избухнал същински взрив от решимост, за който по-късно щеше да му се наложи да плаща.
Дорс ядно ги проследи с поглед.
Селдън сухо се подсмихва.
— Колко не ти отива! Мислех си, че аз съм тоя, дето по донкихотовски си търси белята, а ти си спокойната и практична жена, чиято единствена цел е да предотврати тази беля.
Дорс поклати глава.
— Не мога да понасям пред мен да се говори с такова презрение за човешко същество само заради груповата му идентификация. Точно тези уважавани хора тук създават ония хулигани там.
— А други уважавани хора — добави математикът — създават тези уважавани хора тук. Взаимната неприязън е също тъй част от човечеството…
— Значи тогава ще ти се наложи да се занимаваш и с нея в твоята психоистория, нали?
— Съвсем сигурно — ако изобщо някога има нещо мое, което да се занимава с каквото и да било. Аха, ето че въпросният гаврош идва. И той естествено е Рейч, което никак не ме изненадва.
72
Рейч влезе, като се озърташе. Явно бе, че е уплашен. Показалецът на дясната му ръка често-често се пресягаше към горната му устна, сякаш се чудеше кога ще започне да усеща първите наболи там косъмчета.
Момчето се обърна към очевидно вбесената госпожа Тайсалвър и неумело се поклони.
— Благодаря, гу’жа Тайсалвър. Чудно сте се уредили.
Сетне, когато вратата се трясна зад гърба му, огледа обстановката с маниер на познавач:
— Хубаво местенце, авери.
— Радвам се, че ти харесва — важно отговори Селдън.
— Откъде разбра, че сме тук?
— Проследих ви. Как иначе? — и се обърна към Дорс: — Хей, ама ти, ти не се биеш кат’ дама.
— Колко дами си виждал да се бият? — весело го запита тя.
Рейч потърка нос.
— Никога ни една. Те не носят ножове, освен ако са малки, та да плашат децата с тях. Мен обаче не са ме уплашвали.
— Сигурна съм, че не са. Какво правиш, за да накараш жените да си извадят ножовете?
— Нищо. Само малко се майтапиш. Викаш им: „Ей, маце, мога ли…“
Поразмисли секунда и махна с ръка:
— Няма значение.
— Е, не изпробвай тоя номер на мен — едва сдържайки смеха си, рече Дорс.
— Майтапиш ли се? След онуй, дет’ го стори на Марон? Лейди, къде се научи да се биеш така?
— На моя собствен свят.
— Мож’ ли ме научи?
— За това ли дойде да ме видиш?
— Не. Дойдох да ти предам нещо кат’ съобщение.
— От някого, който иска да се бие с мен?
— Никой не ще да се бие с теб. Виж к’во, ти сега си с репутация. Всички те знаят. Само мини някъде из стария Билиботън и аверите ще се разстъпят да ти направят път, и ще ти се хилят лигаво, и ще внимават да не ти се стори, че те гледат накриво. Ти си го заслужи, лейди. Той затуй иска да ви види двамата.
— Кой точно иска да ни види, Рейч? — попита Селдън.
— Един образ. Викат му Даван.
— И какъв е?
— Просто един образ. Живее в Билиботън, не носи никакъв нож…
— И е останал жив?
— Той много чете и помага на аверите, кат’ имат неприятности с важните клечки. Затуй го оставят на мира. Не му трябва нож.