— Тогава защо не дойде сам? — запита Дорс. — Защо е изпратил теб?
— Не обича мястото. Казва, че му призлява от него. Вика, че всички тук лижат на правителството… — момчето се прекъсна, изгледа с подозрение двамата Външни и заключи: — Е тъй де, няма да дойде тук. Рече, че мен ще ме пуснат само щот’ съм хлапе — и се захили. — А те за малко да ме не пуснат, нал’ тъй? Имам наум оная лейди, дет’ изглежда сякаш все души нещо.
Изведнъж Рейч млъкна сконфузено и сведе поглед към дрехите си.
— Там, отдет’ ида, си е доста трудничко да се измиеш…
— Всичко е наред — усмихна се Дорс. — Щом той не иска да дойде тук, къде ще се срещнем? В края на краищата — ако нямаш нищо против — не ни се ще пак да ходим в Билиботън.
— Нал’ ви рекох — възмути се пратеникът. — Кълна се, че можете да се развявате свободно! Пък и там, дет’ живее той, никой няма да ви закачи.
— Къде е това? — поинтересува се Селдън.
— Ще ви заведа. Не е далеч.
— И защо иска да ни види? — подпита историчката.
— Не знам. Само дет’ ми рече нещо такова — от усилие да си припомни Рейч чак полупритвори очи — „Кажи им, че искам да видя мъжа, който е говорил с един далянски топляк като с човек, и жената, която е победила Марон на ножове, но не го е убила, когат’ е можела да го стори.“ Мисля, че съм го наизустил правилно.
Математикът се усмихна.
— И аз така мисля. Той сега готов ли е да се срещне с нас?
— Чака.
— Тогава ще дойдем. — И погледна към Дорс със сянка от съмнение в очите.
— Добре — каза тя. — С удоволствие. Може би няма да е клопка. Надеждата в цъфтеж е вечен…
73
Когато излязоха, в светлината се бе появил приятен вечерен оттенък — съвсем бледовиолетов, а краищата на симулираните облаци, които се носеха над главите им, бяха порозовели. Дал можеше и да се оплаква от отношението на имперските управници, но поне с времето, което компютрите измисляха за сектора, всичко беше както трябва.
— Изглежда сме знаменитости — тихо рече Дорс. — Няма как да не го забележим.
Седдън сведе очи от предполагаемото небе и незабавно видя доста внушителна тълпа, насъбрала се край блока, в който живееха Тайсалвърови.
Никой от скупчилите се не сваляше очи от тях. Щом стана ясно, че двамата Външни са разбрали, че са обект на внимание, сред хората премина приглушен шепот, който като че ли бе на границата да се разрази в аплодисменти. Дорс подхвърли:
— Сега ми е ясно защо госпожа Тайсалвър се дразни от това. Трябваше да й вляза в положението.
В по-голямата си част чакащите бяха бедно облечени и не бе трудно да се предположи, че мнозина са от Билиботън.
Селдън импулсивно се усмихна и повдигна ръка в приветствен жест, който бе посрещнат с възторжени викове. Нечий глас, скрит в безопасната анонимност на тълпата, помоли:
— Може ли дамата да ни покаже някои номера с ножовете?
— Не, вадя ги само когато съм ядосана — отвърна Дорс и моментално избухна одобрителен смях.
Един човек пристъпи напред. Явно не беше от Билиботън и не приличаше на далянин. Мустаците му бяха прекалено малки, пък и цветът им бе кестеняв, а не черен.
— Марло Танто от „Транторски холовизионни новини“ — представи се той. — Ей сега ще ви фокусираме за вечерната емисия…
— Не — отсече Дорс. — Никакви интервюта.
Новинарят не помръдна.
— Разбрах, че сте се били със страшно много мъже в Билиботън — той широко се усмихна. — И сте победили. Това си е истинска новина.
— Не — повтори Дорс. — Срещнахме неколцина мъже в този квартал, поприказвахме си с тях и си тръгнахме. Това изчерпва всичко.
— Как се казвате? Не говорите като транторианка.
— Нямам име.
— А вашият приятел?
— И той няма.
Новинарят като че ли се ядоса.
— Вижте какво, лейди! Вие сте новина и аз просто се опитвам да си върша работата.
Рейч дръпна Дорс за ръкава. Тя се приведе и се вслуша в напрегнатия му шепот.
После кимна и се изправи.
— Не мисля, че сте новинар, господин Танто. По-скоро сте имперски агент, който се мъчи да вкара Дал в беля. Не е имало никакво сбиване, но вие искате да изфабрикувате новината за някакъв бой, та да дадете повод за полицейска експедиция в Билиботън. Ако бях на ваше място, не бих останала повече тук. Не мисля, че хората наоколо много ви се радват.
Още при първите й думи тълпата бе започнала да роптае. Постепенно ропотът се засили и към Танто се насочи някакво бавно, заплашително течение. Той се огледа неспокойно и си запробива път навън.
Дорс извиси глас:
— Пуснете го да си иде! Не го докосвайте. Не му давайте никакъв повод да докладва за насилие.