— И като резултат насмалко да ме загубиш. На два пъти гледах дулото на бластера.
— Зная — кимна Чувек. — А и на Горната страна също можехме да те загубим — още един инцидент, който не успях да предвидя.
— Само че всъщност не отговори на въпроса ми. Защо ме засили да препускам по лицето на Трантор, за да избягам от Демерцел, след като той… си самият ти?
Чувек отново се усмихна печално.
— Нали каза на Клеон, че психоисторията е чисто теоретична концепция, нещо като математическа игра, която няма никакво практическо значение? Можеше и наистина да е тъй, и съм сигурен, че ако тогава се бях обърнал официално към теб, щеше просто да запазиш убежденията си. Да, но мен идеята за психоисторията ме привличаше. Чудех се дали в края на краищата тя няма да се окаже нещо повече от игра. Повярвай, не съм искал да те използвам; исках истинска и практическа психоистория. Така че аз те засилих, както преди малко се изрази, да препускаш по лицето на Трантор, гонен през цялото време от онзи ужасен Демерцел. Чувствах, че това силно ще съсредоточи ума ти. Щеше да направи психоисторията вълнуваща и във всеки случай много повече от някаква си математическа игра. Заради искрения идеалист Чувек ти би опитал да я разработиш — нещо, което не би сторил заради императорския лакей Демерцел. В добавка щеше да видиш Трантор от най-различни ъгли, а това също би могло да се окаже от полза — несъмнено по-полезно, отколкото да живееш в кула от слонова кост на една далечна планета, заобиколен само от колеги математици. Прав ли съм? Постигна ли някакъв напредък?
— В психоисторията? Да, Чувек, постигнах. Мислех, че знаеш.
— Откъде да зная?
— Казах на Дорс.
— Само че не си казал на мен. Както и да е, сега го направи. Това е добра новина.
— Не съвсем — възрази Селдън. — Още съм едва в началото. Е, все пак си е едно начало.
— Дали е от ония начала, които могат да бъдат обяснени и на нематематик?
— Струва ми се, че да. Виждаш ли, Чувек, винаги съм разглеждал психоисторията като наука, която зависи от взаимодействието на двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със средно 4000 милиона души население. Това е прекалено много. Няма начин да се оправиш с нещо тъй сложно. Ако исках да успея, ако изобщо имаше някакъв начин да се създаде използваема психоистория, трябваше първо да открия по-проста система. Ето защо си казах, че бих могъл да се върна назад във времето и да боравя с една-едничка планета, която в онази мъглява епоха преди колонизацията на Галактиката е била единствената, населявана от човечеството. В Микоген говорят за първородния свят Аврора, а в Дал чух нещичко за първородния свят Земя. Помислих си, че може би това е един и същи свят, известен под две имена, обаче в някои ключови пунктове те бяха достатъчно различни, та допускането ми да се окаже невъзможно. А и то няма особено значение. И без друго и за двата е известно толкова малко и това малко е тъй замъглено от митове и легенди, че ако се тръгне по този път, няма никаква надежда от психоисторията да се направи нещо използваемо.
Той млъкна, за да отпие от студения сок, без да отделя очи от лицето на събеседника си.
— И? После какво? — попита Чувек.
— Междувременно Дорс ми разправи нещо, което нарекох историята за ръката върху бедрото. Само по себе си то няма никакво значение — просто една забавна и съвършено тривиална история. Само че в резултат тя спомена за различните сексуални нрави на отделните светове и в секторите на Трантор. Хрумна ми, че се отнася към различните транторски сектори, все едно че са отделни светове. Мина ми през ума, че вместо двадесет и пет милиона свята имам да се оправям с двадесет и пет милиона плюс още осемстотин. Разликата ми се видя незначителна, така че я забравих и повече не се и сетих за нея. Докато обаче пътувах от Имперския сектор в Стрилинг, оттам — в Микоген, оттам — в Дал, оттам — в Што, аз самият наблюдавах колко много се различават те помежду си. Мисълта, че Трантор не е единен свят, а комплекс от светове, укрепна, но аз все още не забелязвах най-важното. Едва когато изслушах Рашел — виждаш ли, излезе добре, че накрая бях заловен от Што и нетърпеливостта на Рашел ме набута в грандиозните й планове, дето тя ми изложи — та когато изслушах кметицата, тя ми заяви, че всичко, което иска, били единствено Трантор и няколкото най-близки свята. Сами по себе си те са една империя, рече тя, и се отметна от останалите светове като от едно „далечно нищо“.
Селдън потърка с показалец челото си, сякаш искаше да си припомни нещо много важно, преди да продължи: