Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.
— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.
— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.
— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.
Математикът явно се смути.
— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?
— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.
Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.
— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?
Чувек замислено отвърна:
— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.
Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.
— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не си… особено разтревожен.
— Аз съм стар транторианец. Познавам планетата не по-зле от всеки друг; знам и доста хора, които по някакъв начин са ми задължени. Лаская се да мисля, че съм отракан и не е лесно да ме докопат. Накъсо казано, приятелю, напълно уверен съм, че мога да се погрижа за себе си.
— Радвам се, че мислиш тъй, и се надявам да имаш основания, Чувек, само че не мога да проумея защо изобщо поемаш такива рискове. Какво съм аз за теб? Защо ти е да залагаш живота си заради някого, който ти е непознат?
Водачът на таксито много съсредоточено провери контролните уреди и сетне извърна лице право към Селдън. Очите му бяха спокойни и сериозни.
— Искам да те спася по същата причина, поради която императорът желаеше да те използва — заради твоите способности на предсказател.
Селдън усети болезнено разочарование. Значи в края на краищата не ставаше дума за неговото спасяване. Беше просто безпомощна и оспорвана плячка на борещи се помежду си хищници.
— Няма да оцелея след този доклад на Десетилетната конференция! — гневно възкликна той. — Съсипах си живота.
— Не. Не бързай със заключенията, математико. Императорът и неговите офицери те желаят по една-единствена причина — да направят собствената си власт още по-сигурна. Интересуват се от твоите способности само доколкото те могат да бъдат използвани за запазване на могъщество на Клеон Първи, за прехвърлянето на това могъщество към малкия му син, за поддържане на йерархията, чиновете и привилегиите на неговите чиновници. Докато аз искам твоите способности за доброто на Галактиката.
— Че има ли някаква разлика? — ядовито избълва Селдън.
И Чувек отново го изгледа продължително, като веждите му наченаха сурово да се сбърчват:
— Ако не виждаш разликата, толкова по-зле за теб. Хората, които обитават Галактиката, съществуват отпреди управляващия сега император, отпреди династия която той представлява, отпреди самата империя. Човечеството е далеч по-старо от империята. То е може би по-старо и от двадесет и петте милиона светове в Галктиката. Защото има легенди за времето, когато е обитавало един-единствен свят.
— Легенди! — изсумтя Селдън, свивайки рамене.
— Да, легенди, само че аз не виждам никаква причина да не е било наистина така — преди двадесет или дори повече хиляди години. Предполагам, че човечеството не се е появило окомплектувано с познанията, нужни за хиперпространствено пътуване. Положително трябва да е имало времена, когато хората не биха могли да пътуват с надгранични скорости и затова са били затворени в рамките на само една планетна система. А ако погледнем напред, обитателите на Галактиката положително ще продължат да съществуват, след като ти и императорът умрете и след като целият му род свърши, и след като се разпаднат институциите и на самата Галактика. В такъв случай не е важно човек да се тревожи прекалено много за отделните индивиди, за властелина или за младия имперски принц. Не е важно да се безпокои дори и за механизмите на империята. Какво ще стане с квадрилионите хора, които съществуват из Галактиката? Какво ще стане с тях, ето въпроса!