— Не съм. Все още си спомням прекалено ясно каква болка ми причини раздялата.
— Е, в такъв случай би могло да изглежда, че е най-разумно и двамата да изчакаме събитията и да оставим страданията за други хора, дето ще се появят много след нашето време. По-рано може би бих приел това, но не и сега. Защото сега аз притежавам един инструмент; аз владея положението.
— И какъв е твоят инструмент? — запита Селдън, макар вече да подозираше отговора.
— Ти! — заяви Чувек.
Тъй като бе наясно с казаното, Селдън не пропиля никакво време да се шокира или удивлява. Той просто поклати глава.
— Много се лъжеш. Аз не съм инструментът, който може да ти свърши работа.
— Защо да не си?
— Колко пъти трябва да ти го повтарям! Психоисторията не е практическо изследване. Трудността е фундаментална. Цялото пространство и време на Вселената няма да са достатъчни, за да се разработят и решат необходимите проблеми.
— Сигурен ли си в това?
— За нещастие, да.
— Нали знаеш, че не става дума да изследваш цялото бъдеще на Галактическата империя. Няма защо да трасираш с подробности действията на всеки човек или дори на всеки свят. Има само няколко определени въпроса, на които трябва да дадеш отговор. Ще се сгромоляса ли Галактическата империя и, ако да, кога? Какво ще бъде състоянието на човечеството след това? Възможно ли е да се направи нещо за предотвратяване на сгромолясването или за облекчаване на условията на живот след него? На мен ми се струва, че това са относително прости въпроси.
Селдън поклати глава и тъжно се усмихна.
— Историята на математиката е пълна с прости въпроси, които или имат ужасно сложни отговори, или изобщо нямат такива.
— Нищо ли не може да се направи? Аз виждам, че империята пропада, но не мога да го докажа. Всичките ми заключения са субективни и не съм в състояние да демонстрирам, че не греша. Тъй като темата е твърде щекотлива, хората ще предпочетат да не повярват на моите субективни заключения и няма да бъде сторено нищо, за да се предотврати падението… или поне за смекчаването му. Ти би могъл да докажеш наближаващия крах, а защо не, ако е там въпросът, и да го опровергаеш.
— Не, точно това не мога да направя. Не мога да намеря доказателства, когато те не съществуват. Не мога да направя една математическа система практична, когато тя самата не е такава. Не мога да ти измисля две четни числа, чийто сбор да даде нечетно — независимо колко жизнено важно за теб или за цялата Галактика е това.
— Е, значи и ти си част от упадъка — примирено въздъхна Чувек. — Готов си да се примириш с провала.
— Че какъв избор имам?
— Не можеш ли да опиташ? Колкото и безсмислени да ти се струват всички усилия, има ли нещо по-добро, което си в състояние да направиш с живота си? Имаш ли някаква по-ценна цел? Имаш ли намерение, което да заслужава по-голямо внимание в собствените ти очи?
Селдън бързо запримига.
— Милиони светове. Милиарди култури. Квадрилиони хора. Децилиони взаимоотношения. И ти искаш да ги редуцирам до някакъв ред.
— Не, искам да опиташ. Заради същите милиони светове, милиарди култури и квадрилиони хора. Не заради императора. Не заради Демерцел. Заради човечеството.
— Ще се проваля — промълви Селдън.
— От това няма да ни стане по-зле. Ще опиташ ли?
Въпреки желанието си и без да знае защо, Селдън се чу да казва:
— Ще опитам.
И посоката на живота му бе определена.
14
Пътуването свърши. Таксито влезе в един паркинг, много по-голям от онзи, където бяха хапнали. (Селдън все още помнеше вкуса на сандвича и неволно направи кисела гримаса.)
Чувек предаде наетата кола и се върна, мушкайки кредитката си в един малък джоб от вътрешната страна на ризата.
— Тук си в пълна безопасност от каквато и да било открита и непосредствена атака — каза той. — Това е секторът Стрилинг.
— Стрилинг?
— Мисля, че е наречен на онзи, който за пръв път е усвоил тази област като място за заселване. Повечето сектори са наречени на един или друг човек, което означава, че названията са грозни, а някои в добавка са и трудни за произнасяне. Въпреки това ако се опиташ да накараш тукашните обитатели да заменят името Стрилинг със Свежо ухание или нещо подобно, ще си навлечеш белята.
— Съвсем естествено — кимна Селдън, като внимателно подуши въздуха. — Уханието тук не е напълно свежо.
— Едва ли има такова място на Трантор, но полека-лека ще привикнеш.
— Радвам се, че пристигнахме — откровено си призна ученият. — Не че много ми харесва, ала здравата се уморих от пътя. Да обикаляш Трантор сигурно е жив ужас. Ние на Хеликон можем да стигнем от което и да е място до което и да е друго за много по-малко време, отколкото ни отне тук пропътуването на някакви си две хиляди километра.