— Съжалявам — извини се математикът с колкото може по-искрен глас. — Сигурно съм се зазяпал, но е нормално да се опитам да ви преценя. Намирам се на чуждо място. Не познавам никого, нямам никакви приятели.
— Моля ви, доктор Селдън, смятайте ме за приятел. Господин Чувек ме помоли да се погрижа за вас.
Ученият печално се усмихна.
— Може би сте твърде млада за тая работа.
— Ще откриете, че не съм.
— Е, ще се опитам да ви причинявам колкото е възможно по-малко грижи. Бихте ли си повторили името?
— Дорс Венабили — тя произнесе по букви фамилията си и подчерта ударението върху втората сричка. — И, както казах, моля, наричайте ме Дорс. Аз, ако не възразявате, ще ви казвам Хари. Тук в Университета караме съвсем по неофициалному и почти винаги правим усилия да не демонстрираме по никакъв начин статуса си, било то наследствен или професионален.
— Да, разбира се, наричайте ме Хари.
— Добре. В такъв случай ще продължа да се държа неофициално. Например инстинктът за формалност, ако изобщо такова нещо съществува, би следвало да ме накара да помоля за разрешение да седна. Неформално обаче аз просто сядам. — И тя се отпусна на единствения стол, който имаше в стаята.
Селдън се прокашля.
— Очевидно в момента не владея напълно обичайните си маниери. Би трябвало отдавна да ви предложа да седнете. — Той също се настани на разхвърляното си легло и му се прииска да беше се сетил да го пооправи… само че го бяха изненадали.
Тя мило каза:
— Ето какво ще предприемем, Хари. Първо, ще идем да закусим в някое от кафенетата на Университета. После трябва да ти уредя стая в някой жилищен блок — по-хубава от тази. Ще имаш прозорец. Чувек ме инструктира да ти дам една кредитна плочка на негово име и докато измъкна някоя от лапите на университетската бюрокрация, ще минат ден-два. Междувременно аз ще отговарям за твоите разходи и по-късно можеш да ми платиш… А, и ще се наложи да те използваме. Четър Чувек ми каза, че си математик, а по някаква незнайна причина в Университета има сериозен недостиг на добри математици.
— Чувек каза ли ти, че аз съм добър математик?
— Всъщност да. Каза, че си забележителен човек.
— Хм — Селдън се загледа в ноктите си. — Естествено бих желал да мислят така за мен, но Чувек ме познава от по-малко от едно денонощие, а преди това само ме е чул да излагам една студия, за чието качество той по никакъв начин не може да съди. Мисля, че просто е бил любезен.
— Не смятам така — възрази Дорс. — Самият той е забележителна личност и има огромен опит с хората. Аз вярвам на неговата преценка. Както и да е, струва ми се, че ще имаш шанс да докажеш какъв си. Предполагам, можеш да програмираш компютри.
— Никакъв проблем.
— Говоря за учебни компютри, нали разбираш, и питам дали можеш да измисляш програми, които да обучават на различни раздели от съвременната математика.
— Това е част от професията ми. Аз съм доцент по математика в Хеликонския университет.
— Да, известно ми е — кимна тя. — Чувек ми каза. Е, разбира се, всеки ще узнае, че не си транторианец, но не мисля, че то ще създаде каквито и да било сериозни проблеми. Тук в Университета сме главно транторианци, но има и доста хора от Външните светове и всеки го приема за нормално. Не искам да кажа, че никога няма да чуеш нищо иронично или дори направо обидно за своята планета, но на практика Външните са по-склонни да се държат подигравателно, отколкото транторианците. Между другото, аз самата съм Външна.
— О? — той се поколеба и сетне реши, че би било напълно в рамките на учтивостта, ако се поинтересува. — От кой свят си?
— От Сина. Чувал ли си някога за нея?
Селдън предположи, че ако опита да излъже от вежливост, ще го уловят моментално и затова отвърна:
— Не.
— Не съм изненадана. Тя вероятно има по-малко значение и от Хеликон. Както и да е, нека се върнем към математическото програмиране на учебни компютри. Предполагам, че това също може да се прави както вещо, така и посредствено.
— Абсолютно права си.
— И ти ще го вършиш вещо?
— Би ми се искало да мисля, че е тъй.
— В такъв случай всичко е наред. Университетът пък ще ти плаща, така че сега спокойно можем да си позволим една хубава закуска. Между другото, добре ли спа?
— За мое учудване, да.
— И си гладен?
— Да, само че… — той се поколеба.
Тя обаче веднага разбра за какво става дума.
— Само че се безпокоиш за качеството на храната, нали? Е, няма нищо, съвсем нормално е. Доколкото аз самата съм Външна, мога да разбера чувствата ти по отношение на силния примес от микрохрана във всичко, но менюто в Университета наистина не е лошо. Или поне в преподавателската столова. Студентите май малко нещо страдат, но това ги закалява.