— Не и на Хеликон — измърмори Селдън.
— Какво, там сте само западняци? Ама че еднообразно! Както и да е, няма значение. Човек трябва да приема всички. (И го остави да се чуди на факта, че има източняци, южняци и западняци, но не и северняци.)
Сега добродушното лице на Ранда се взираше в него с почти абсурдното за психолога изражение на истинска загриженост.
— Наред ли си, Селдън? — попита той.
Математикът се облещи.
— Да, разбира се. Защо да не съм наред?
— Просто се ориентирам по звука, приятелю. Ти пищеше.
— Пищях ли? — На лицето на Хари ясно се изписа недоверие и обида.
— Не силно. Ей така… — Ранда скръцна със зъби и издаде полугласен висок и гърлен звук. — Ако греша, извини ме за своеволното ми натрапване. Моля за извинение!
Селдън увеси глава.
— Извинен си, Лисунг. Казвали са ми, че понякога наистина издавам този звук. Уверявам те, напълно несъзнателно. Просто не мога да се усетя.
— А ясно ли ти е защо го издаваш?
— Да. От безсилие. Безсилие…
Ранда се приведе още повече към него и понижи глас
— Безпокоим хората. Дай да излезем във фоайе преди да са ни изхвърлили.
Седнаха във фоайето на по чаша млечна напитка Ранда каза:
— Мога ли да те попитам — от професионален интерес — защо се чувстваш безсилен?
Селдън вдигна рамене.
— Защо човек обикновено се чувства така? Захванал съм се с нещо, в което нямам никакъв напредък.
— Но, Хари, ти си математик. Как тъй нещо в историческата библиотека ще те кара да чувстваш безсилие
— А ти какво правеше тук?
— Минах за по-напряко и те чух да стенеш. Е, виждаш — той се усмихна — че изобщо не си съкратих път: напротив — здравата се забавих, но съм доволен от това забавяне.
— Ще ми се и аз само да минавах през историческата библиотека… Опитвам се да реша един математически проблем, който изисква известни познания по история, и се опасявам, че не се справям добре.
Ранда се втренчи в него с необичайно сериозно изражение и рече:
— Извинявай, но сега ще рискувам да те обидя. Потърсих информация за теб от компютъра.
— Информация за мен! — Очите на Селдън се разшириха. Той определено се ядоса.
— Наистина те обидих. Виж какво, имам един чичо математик. Може би дори си чувал за него. Киангтау Ранда.
Селдън шумно пое дъх.
— Да не си роднина на онзи Ранда?
— Да. Той е по-голям брат на баща ми и бе доста недоволен от мен, загдето не тръгнах по стъпките му… понеже няма свои деца. Помислих си обаче, че ще му достави удоволствие фактът, че съм се запознал с един математик и поисках да се изфукам с теб — стига да има за какво — така че проверих каква информация се съхранява в математическата библиотека.
— Разбирам. Значи това си правил тук. Е, съжалявам. Предполагам, няма с какво толкова да се фукаш.
— Грешно предполагаш. Силно съм впечатлен. Нищо не можах да разбера от темата на твоите статии, но оценката за тях ми се видя много благоприятна. И когато проверих в новинарските файлове, открих, че тази година си бил на Десетилетната конференция на математиците. Така че… между другото, какво е „психоистория“? Естествено първите две срички възбудиха любопитството ми.
— Виждам, че си извлякъл отвътре тази дума.
— Ако не съм се подвел напълно, струва ми се, че ти искаш да изчислиш бъдещия ход на историята.
Селдън уморено кимна.
— В една или друга степен психоисторията е точно това или, по-скоро, това е, което тя би трябвало да стане.
— Но нали изследването е сериозно? — Ранда се усмихна. — Не се занимаваш просто с хвърляне на пръчици?
— Хвърляне на пръчици ли?
— Става дума за една игра, която децата играят на Хопара — родната ми планета. Смята се, че тя предсказва бъдещето и ако си умно момче, можеш да извлечеш нещо полезно от нея. Кажи на една майка, че детето й ще израсне красиво и ще се ожени за богат човек, и моментално ще спечелиш парче кейк или половин кредит. Тя не ще поиска да изчака и да види дали думите ти ще излязат верни; получаваш награда просто защото си й ги казал.
— Разбирам. Не, не хвърлям пръчици. Психоисторията е абстрактно изследване. Строго абстрактно. Тя няма абсолютно никакво практическо приложение, като се изключи…
— Ето че приближаваме! Интересното винаги е в изключенията.
— Като се изключи, че аз бих искал да разработя именно такова приложение. Може би ако познавах историята по-добре…
— А, значи затова четеш история?
— Да, но полза никаква — тъжни констатира Селдън. — Съществува прекалено много история, която казва прекалено малко.