Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?
А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.
Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.
Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.
Младият мъж рече:
— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.
Селдън отвърна с едно лаконично „Да, господине“ и отново зачака.
Събеседникът му махна с ръка.
— Би следвало да е „сир“, но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.
Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.
И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!
Селдън не помръдна от мястото си.
Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:
— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.
Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже „Да, сир“.
Клеон се усмихна.
— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?
Селдън предпазливо начена:
— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.
— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.
— Добре, сир.
— Просто „добре“, човече. Няма ли начин да се доближа до теб?
Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.
Най-накрая императорът заяви:
— Не изглеждаш като математик.
Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.
— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…
Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.
— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.
— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.
— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.
— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.
— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.
— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.
— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.
Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.