— В такъв случай значи просто са правили измервания? — и отново се прозина.
— Да — отвърна Леген. — А какво друго биха могли да правят?
Дорс примига, както често й се случваше, когато се опитваше да мисли бързо.
— Всичко е съвсем логично. На коя точно станция принадлежи този вертопланер?
Леген завъртя глава.
— Доктор Венабили, как можете да очаквате, че ще зная?
— Мислех, че всеки метеорологичен летателен апарат би следвало да носи отличителните знаци на своята станция.
— Положително, само че аз дори не съм поглеждал нагоре, за да ги видя, нали разбирате. Имах да върша работа, така че оставих и другите да си вършат своята. Когато ни докладват, ще разбера чий е бил вертопланерът.
— Ами ако не докладват?
— Тогава ще предположа, че уредите им са отказали да работят. Понякога става и така. — Десният юмрук на Дженар Леген бе здраво стиснат. — Е, това ли е всичко?
— Почакайте още миг. Как мислите, откъде може да е дошъл този вертопланер?
— Би могъл да е от всяка станция. Ако са предизвестени един ден по-рано, а имаше доста повече време, тези кораби могат спокойно да стигнат до което и да е място на планетата.
— Все пак кои са най-вероятните станции?
— Трудно е да се каже: Хестелония, Што, Зигорет, Северно Дамиано. Бих казал, че най-вероятно е да е от някоя от тези четири, но би могъл и да е от всякоя от останалите четиридесет.
— Тогава само още един въпрос, докторе. Когато разгласихте, че ще се качите на Горната страна, случайно да сте споменали, че с вас ще дойде някакъв математик, на име Хари Селдън?
Върху лицето на Леген се появи изражение на дълбока и искрена изненада, което бързо се превърна в презрително.
— Защо ще изреждам имена? Кой би се заинтересувал?
— Чудесно — рече Дорс. — Истината по въпроса е, че доктор Селдън е видял вертопланера и присъствието му го е разтревожило. Не съм сигурна защо, в това отношение неговата памет очевидно е малко неясна. Но той тъй или иначе е побягнал от кораба, загубил се е и не си е помислил за връщане — или не се е осмелил да си помисли — докато здравата се е смрачило, а в тъмното не е успял да намери съвсем точно пътя. Никой не може да ви обвинява за това, така че нека и вие, и ние да забравим целия инцидент. Съгласен ли сте?
— Съгласен — кимна Леген. — Довиждане! — Обърна се на пети и излезе с видимо облекчение.
Когато той си отиде, Дорс стана, внимателно изу чехлите на Селдън, пооправи го в леглото му и го зави. Естествено пациентът й спеше дълбоко.
Сетне приседна и се замисли. Колко от онова, което бе казал метеорологът беше истина и какво ли би могло да се крие зад думите му? Не знаеше.
VII. МИКОГЕН
МИКОГЕН — Сектор на древен Трантор. Потънал в миналото на собствените си легенди, той е оказвал слабо влияние върху планетата. Самозадоволяващ се и саморазслояващ се до степен…
30
Когато Селдън се събуди, откри, че нечие лице се вглежда сериозно в неговото. За миг той се намръщи като бухал, а сетне промърмори:
— Чувек?
Журналистът едва-едва се усмихна.
— Значи ме помниш?
— Беше само за ден, и то преди близо два месеца, но те помня. Значи не са те арестували и с нищо не…
— Както виждаш, жив и здрав съм, макар че — и той хвърли бърз поглед към Дорс, която стоеше встрани — не ми беше много лесно да дойда.
— Радвам се да те видя. Впрочем имаш ли нещо против? — Селдън посочи към банята.
— Оправи се, закуси. — кимна Чувек.
Гостът не сподели закуската му. Нито пък Дорс. Не обелиха и дума, докато той хапваше. Чувек, без да си дава зор, прехвърли един книгофилм. Дорс критично си поогледа ноктите, а след това извади микрокомпютър и започна да си води някакви бележки с електронната писалка.
Селдън ги наблюдаваше умислено и изобщо не се опита да начене разговор. Настъпилата тишина може би отговаряше на някаква характерна транторианска необщителност при посещение на болен. Естествено сега се чувстваше съвсем нормално, ала те може би не го осъзнаваха.
Чувек проговори едва след като той изяде последния залък и изпи последната капка мляко (с чийто вкус очевидно бе посвикнал, тъй като вече не му се струваше толкова странно).
— Селдън, как си? — попита Чувек.
— Съвсем добре, приятелю. Във всеки случай достатъчно добре, за да съм на крак.
— Радвам се да го чуя — сухо отрони журналистът. — Дорс Венабили е много виновна, загдето е позволила да стане така.
Ученият се намръщи.
— Не. Аз настоях да се кача на Горната страна.
— Тя обаче би трябвало на всяка цена да се качи заедно с теб.