— Какво ще правим тогава? — попита Дорс.
— Да, това е въпросът — Чувек поразмисли и сетне продължи: — Вероятно сме сбъркали, като дойдохме тук. За един професор е прекалено естествено да потърси убежище в някой университет. При това Стрилингският е от най-големите и най-свободните, така че не след дълго ластарчета от най-различни страни предпазливо ще започнат да опипват пътя към това място. Мисля, че трябва колкото е възможно по-бързо — може би още днес — ти, Селдън, да бъдеш преместен в някое друго, по-сполучливо скривалище. Обаче…
— Обаче? — запита другият.
— Все още не знам къде.
— Да извикаме географския справочник на екрана на компютъра и да изберем някое случайно кътче — предложи математикът.
— В никакъв случай — възрази Чувек. — Ако постъпим така, нищо чудно да намерим убежище, което ще е още по-несигурно. Не, трябва да си понапънем мозъците!
31
Тримата останаха сврени в квартирата на Селдън чак до следобеда. Хари и Дорс от време на време тихо разговаряха на неутрални теми, докато Чувек запази почти пълно мълчание. Седеше изправен, яде малко и сериозното му изражение (което според Селдън го правеше да изглежда по-възрастен) си остана спокойно и отнесено.
Математикът предполагаше, че сега той прехвърля в ума си огромната топография на Трантор, дирейки идеалното кътче. Това определено не бе лесно.
Селдъновият Хеликон беше незначително по-голям от Трантор, но имаше по-малък океан. Повърхността на хеликонската суша бе може би с десет процента по-голяма от транторската. Хеликон обаче бе рядко населен и повърхността му беше само тук-там изпъстрена с градове; Трантор пък целият беше град. Докато родният му свят бе разделен едва на двадесет административни сектора, Трантор имаше над осемстотин и всеки от тези стотици сектори сам по себе си представляваше комплекс от подразделения.
Накрая Селдън предложи с известна доза отчаяние в гласа си:
— Чувек, може би ще е разумно да изберем този кандидат, който се отличава с най-голямо благоразположение, и аз да ида там, като разчитам той да ме защищава срещу всички останали.
Журналистът вдигна очи и каза с крайна сериозност:
— Това не е нужно. Аз познавам подходящия кандидат и той вече те притежава.
Селдън се усмихна.
— Не се ли поставяш на едно равнище с кмета на Што и дори с императора на цялата Галактика?
— От гледна точка на обществено положение, не. Само че аз им съпернича, що се отнася до желанието да те държа под контрол. Те обаче, а и всеки друг, за когото мога да се сетя, те искат единствено за да укрепят собственото си богатство и власт, докато аз нямам абсолютно никакви амбиции освен благото на Галактиката.
— Подозирам — сухо рече Селдън — че ако ги запитаме, всеки от твоите съперници ще настоява, че той също мисли само за благото на Галактиката.
— Сигурен съм, че ще е тъй — кимна Чувек — но засега единственият от моите, както ги наричаш, съперници, с когото си се срещал, е императорът, а той е настоявал да направиш измислени предсказания, които евентуално да стабилизират династията му. Аз не те моля за нищо подобно. Моля те само да усъвършенстваш своя психоисторически метод дотолкова, че с него да могат да се правят математически валидни предвиждания, та макар и само от статистически характер.
— Вярно е — съгласи се с полуусмивка Селдън. — Поне засега.
— Е, значи бих могъл да те запитам как се справяш със задачата. Някакъв прогрес?
Математикът не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса. Изчака малко и не направи нито едното, нито другото, а се насили да отговори спокойно:
— Прогрес? За по-малко от два месеца? Чувек, това е нещо, което лесно може да запълни целия ми живот. както и живота на още дузина мои следовници. И дори тогава да завърши с провал.
— Не говоря за окончателно решение, нито дори за някакъв обнадеждаващ знак. Ти сума ти пъти ясно каза, че приложимата психоистория е възможна, но не е практична. Питам само дали виждаш надежда тя да стане практична.
— Честно казано, не.
— Моля да ме извините — намеси се в разговора Дорс. — Аз не съм математичка, така че се надявам въпросът ми да не е глупав. Откъде знаеш, че нещо е едновременно възможно и непрактично? Чувала съм те да казваш, че на теория можеш лично да се срещнеш и да се здрависаш с всички хора в империята, но това няма да представлява никакъв практически успех, тъй като няма да живееш достатъчно дълго, за да го направиш. Как обаче можеш да твърдиш, че психоисторията е подобно нещо?