— Зная — потвърди математикът. — Понякога се чудя какво наистина иска от мен.
— Онова, което казва — рече Дорс. — Четър е човек на силните и идеалистични намерения.
— Говориш, сякаш го познаваш добре…
— О, да, твърде добре го познавам.
— Интимно ли?
Дорс издаде някакъв странен звук.
— Не съм сигурна за какво намекваш, Хари, но ако приема най-очевидното тълкувание — не, не го познавам интимно. Между другото, на теб това какво ти влиза в работата?
— Извинявай — бързо рече Селдън. — Просто не исках поради незнание да нахълтам в нечия чужда…
— Собственост? Та това е още по-обидно! Мисля, че ще е най-добре да заспиваш.
— Още веднъж прощавай, Дорс, обаче не мога да заспя. Нека поне сменя темата. Ти не ми обясни за Микоген. Защо е добре за мен да отида там? Как изглежда този сектор?
— Ако си спомням добре, това е малък сектор с население от само два милиона души. Въпросът е там, че те здраво се придържат към традициите, свързани с ранната история и се предполага, че пазят много древни записи, до които никой друг няма достъп. Възможно е да ти бъдат по-полезни при опитите да изследваш предимперските времена, отколкото биха се оказали сведенията на ортодоксалните историци. Просто целият ни предишен разговор ме накара да се сетя за сектора.
— Ти виждала ли си някога техните архиви?
— Не. И не познавам никого, който да ги е виждал.
— Тогава откъде си сигурна, че записите им наистина съществуват?
— Всъщност… не мога да кажа, че съм сигурна. Немикогенците смятат, че онези са тайфа чудаци, но нищо чудно това изобщо да не е вярно. Те разправят, че наистина имат архиви, така че току-виж действително ги имат. Във всеки случай там няма да се набиваме много в очи. Микогенците са необщителни. А сега, моля те, заспивай.
И той накрая някак си успя.
33
Хари Селдън и Дорс Венабили напуснаха територията на Университета в 03.00 часа. Математикът съзнаваше, че се налага водачът да е Дорс. Тя познаваше Трантор по-добре от него — с цели две години по-добре. Очевидно бе близка приятелка на Чувек (колко близка? — този въпрос продължаваше да го човърка) и разбираше инструкциите му.
Двамата се бяха увили в леки спираловидни плащове с тясно прилепнали качулки. Стилът отразяваше една краткотрайна прищявка, дошла на мода в Университета (най-вече сред младите интелектуалци) преди няколко години, и въпреки че в момента би предизвикал единствено смях, притежаваше спасителното качество да ги прикрива добре и да ги прави неразпознаваеми — поне при бегъл оглед.
— Има известна възможност — бе ги предупредил Чувек — случката на Горната страна да е била напълно невинна и след теб, Селдън, да няма никакви агенти, но нека бъдем готови за най-лошото.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — разтревожено попита ученият.
— Бих искал… Но ако не държа аз самият да се превърна в мишена, трябва да ограничавам отсъствията си от работа. Разбираш ли?
Селдън бе въздъхнал. Разбираше.
Сега се намираха в едно вагонче на експреса и си избраха седалка на максимално разстояние от неколцината, които вече се бяха качили. (Математикът се зачуди защо изобщо в експреса ще има някой в 03.00 часа, а сетне си помисли, че това си е късмет, тъй като иначе те двамата щяха да са още по-подозрителни.)
Зазяпа се в безкрайната панорама, която минаваше пред очите му, докато също тъй безкрайната редица вагончета се движеше по безкрайната монорелса, носена от безкрайно магнитно поле. Една след друга се нижеха редици от жилищни блокове, някои от тях много високи, а други, доколкото му бе известно, много дълбоки. Все пак когато десетки милиони квадратни километри образуват едно урбанизирано цяло, дори и за четиридесет милиарда души не са нужни прекалено високи или гъсто наредени постройки. Минаваха през открити зони, на повечето от които изглежда имаше посеви, ала някои приличаха и на паркове. Имаше и многобройни структури, чието естество не можеше да отгатне. Заводи? Административни сгради? Кой знае. Направи му впечатление някакъв голям цилиндър без каквито и да са отличителни елементи — може би водна кула. В края на краищата Трантор би следвало да се снабдява отнякъде с прясна вода. Дали отвеждат валежите от Горната страна, за да ги филтрират и обработят, а сетне по някакъв начин съхраняват течността? Струваше му се, че не е възможно да не го правят.
Нямаше обаче много време за разглеждане на пейзажа.
— Тук ще трябва да слезем — неочаквано прошепна Дорс. — Тя стана и здравите й пръсти хванаха ръката му.
Слязоха от експреса, спряха се на стабилната платформа и жената заизучава указателните знаци.