Селдън отново със съжаление осъзна собственото си невежество в областта на историята.
— Имало ли е такива времена — попита той — когато религията е била по-забележителна от днес?
— Разбира се. В добавка непрекъснато избуяват нови разновидности. Микогенската религия, каквато и да е тя, може и да е относително нова и ограничена единствено до самия Микоген. Без основно проучване не бих могла да…
— Дорс, хайде да се върнем към основната идея! Как смяташ, дали жените са по-склонни да бъдат религиозни от мъжете?
Историчката изненадано вдигна вежди.
— Не съм сигурна дали можем да допуснем нещо толкова опростено. — Тя също се позамисли. — Предполагам, че тези елементи от една популация, които имат по-малко участие в материалния свят, са по-склонни да търсят утеха в онова, което наричаш свръхнатурализъм. Говоря за бедните, обезнаследените, обезправените… Доколкото свръхнатурализмът до голяма степен се припокрива с религията, те действително могат да се окажат по-религиозни. Очевидно обаче и в двете посоки съществуват изключения. Мнозина от обезправените може да нямат религия; мнозина от богатите, властващите и задоволените да са силно вярващи…
— А няма ли да съм прав, ако допусна — започна Селдън — че в Микоген, където жените, изглежда, са третирани като получовеци, те ще са по-религиозни от мъжете и по-заинтересувани от легендите, на които държи обществото?
— Не бих заложила живота си на това, Хари, но с готовност ще рискувам седмичния си доход.
— Добре — умислено рече математикът.
Дорс му се усмихна.
— Ето ти още едно късче от твоята психоистория. Правило 47 854-то. Потиснатите са по-религиозни от задоволените.
Той поклати глава.
— Не си прави майтап, Дорс. Знаеш, че не търся отделни правилца, а обобщения. Не искам наличие на религиозност като резултат от стотина специфични условия. Искам нещо, заради което, след като го подложа на обработка чрез някаква система на математизираната логика, да мога да кажа: „Аха, тази група хора ще е склонна да бъде по-религиозна от онази, при условие че се спазват следните критерии… и поради това, когато човечеството се сблъска с такива стимули, то ще реагира с такива и такива действия.“
— Какъв ужас! — възкликна Дорс. — Ти разглеждаш човешките същества като прости механични устройства. Натисни този бутон и ще получиш ето тая гримаса.
— Не, защото едновременно ще се натискат множество бутони, и то с различна сила, и ще се получават толкова много най-разнообразни реакции, че като цяло предвиждането на бъдещето ще добие статистически характер, а отделният човек пак ще си остане свободно действащ.
— Как може да си сигурен в това?
— Не съм сигурен — отвърна троснато Селдън. — Или най-малкото, не го знам. Чувствам, че трябва да е така. Смятам, че нещата би трябвало да са така поставени. Ако успея да открия аксиомите, фундаменталните закони на, тъй да се каже, науката хуманика, и необходимата математическа процедура към нея, ще се сдобия с моята психоистория. Вече съм доказал, че теоретически тя е възможна…
— Но е непрактична, нали?
— Продължавам да го твърдя.
Лека усмивка изкриви устните на Дорс.
— Тогава, Хари, какво всъщност правиш, като търсиш някакво решение на този проблем?
— Не знам. Кълна ти се, че не знам. Само че Четър Чувек ужасно иска да намеря решение и по някаква причина на мен пък ужасно ми се иска да го зарадвам. Той е толкова убедителен…
— Да, зная.
Селдън пусна този коментар покрай ушите си, макар леко да се намръщи. После продължи:
— Чувек твърди, че империята се разпада, че тя ще се сгромоляса, че психоисторията е единствената надежда за спасението й или поне за смекчаването на последствията от това сгромолясване и че без нея човечеството ще бъде унищожено или, най-малкото, ще мине през дълъг период на всеобщи страдания. Той като че ли възлага на мен отговорността за предотвратяването на всичко това. Е, империята положително ще издържи докато съм жив, но ако искам да живея спокойно, трябва да се опитам да сваля тази отговорност от раменете си. Трябва да убедя и него, и себе си, че психоисторията не е практично нещо, че въпреки теорията тя не може да се разработи. Така че се налага да проследявам колкото мога повече нишки и да доказвам, че никоя от тях не води до никъде.
— Нишки ли? Както тази да се върнеш назад във времената, когато обществото е било по-просто, отколкото е сега?
— Много по-малобройно и далеч не тъй сложно.
— И да покажеш, че и в този случай идеята няма практическа стойност?
— Да.
— Само че кой ще ти обрисува този по-ранен свят? Дори ако микогенците имат някаква последователна и непротиворечива картина на праисторическата Галактика, Слънцар Четиринадесети положително не би я описал на един туземец. Никой тук няма да го стори. Това общество е врастнало навътре в себе си — колко пъти вече го повтаряме? — и неговите членове са почти параноично подозрителни към другосветците. Нищо няма да ни кажат.