— Наричай я както си щеш! Това си е религия, а ние нямаме такава. Религията е за туземците, за гъмжащата паплач…
Спря, за да преглътне, сякаш едва не се бе задавила, и сега вече отново се владееше. Бавно и някак си приглушено добави:
— Ние не сме религиозни хора. Нашето царство е от тази Галактика и винаги е било в нея. Ако ти имаш религия…
Математикът се почувства в капан. Не бе разчитал на подобен обрат. Вдигна примирително ръка.
— Не истинска. Аз съм математик и моето царство е също от тази Галактика. Само поради непреклонността на обичаите ви си помислих, че вашето царство…
— Хич не си го мисли, туземецо! Ако обичаите ни са непреклонни, то е защото сме милиони, заобиколени от милиарди милиони. По един милиард от вас за всекиго от нас. Трябва някак си да се бележим така, че ние, скъпоценните неколцина, да не се загубим сред вашите рояци и орди. Трябва да се отличаваме по липсата на коса, по дрехите, по своето поведение, по начина ни на живот… Трябва да знаем кои сме и да сме сигурни, че вие, туземците, също знаете кои сте. Трудим се във фермите си, за да бъдем ценни във вашите очи и по този начин да сме сигурни, че ще ни оставите на мира. Това е всичко, което искаме от вас — да ни оставите на мира.
— Нямам никакво намерение да ти навредя, Сестро, нито пък да сторя зло на който и да било от твоите хора! Търся единствено знанието — тук, както и навсякъде другаде.
— Затова ли ни обиждаш, като разпитваш за нашата религия, сякаш някога сме призовавали тайнствен и невеществен дух да свърши вместо нас онова, което сами не можем да направим?
— Има много хора, много светове, които под една или друга форма вярват в свръхнатурализма или, ако думата ти харесва повече, в религията. Можем да не се съгласяваме с тях за едно или друго, но е не по-малко вероятно да не сме прави в своето неверие, отколкото те да грешат поради своята вяра. Във всеки случай в подобни вярвания няма нищо срамно и моите въпроси не бяха замислени като оскърбления.
Тя обаче явно не се помиряваше толкова лесно.
— Религия! — натърти ядно. — Нямаме никаква нужда от нея.
Настроението на Селдън, което по време на този разговор затъваше все по-надолу, стигна дъното. Цялата идея, цялата експедиция с Дъждокапка Четиридесет и трета се бе оказала залудо.
Само че микогенката не спря дотук.
— Ние имаме нещо по-добро. Имаме история.
И настроението на учения мигом се оправи дотолкова, че той дори се усмихна.
Х. КНИГАТА
ИСТОРИЯТА ЗА РЪКАТА ВЪРХУ БЕДРОТО — Един случай, цитиран от Хари Селдън като първата повратна точка в неговото търсене на метод за разработване на психоисторията. За нещастие публикуваните му трудове с нищо не ни подсказват каква би могла да е въпросната история и разсъжденията на тази тема (а такива разсъждения е имало много) засега са безплодни. Тя си остава просто една от интригуващите загадки, свързани с кариерата на Селдън.
44
Дишайки тежко, Дъждокапка Четиридесет и трета впери трескав поглед в Селдън.
— Не мога да остана повече тук — рече тя.
Математикът се озърна.
— Никой не ни безпокои. Дори онзи Брат, от когото взехме апетитките, не каза нищо. Изглежда ни взе за съвсем нормална двойка.
— Това е, защото наглед у нас няма нищо необичайно, когато ти говориш тихо и туземският ти акцент не се забелязва много, пък и когато аз съм спокойна. Само че сега… — гласът й стана хрипкав.
— Какво сега?
— Нервно ми е и съм напрегната. Аз… цялата съм потна.
— Кой ще забележи? Отпусни се и се успокой.
— Тук не мога да се отпусна. Не мога да се успокоя на място, където е възможно да ме забележат.
— Тогава къде да идем?
— Има едни малки барачки за почивка. Работила съм в микрофермите и ги знам.
Тя бързо закрачи и Селдън я последва. На една малка платформа, която без нея той едва ли би забелязал в полумрака, имаше редица врати, всичките широко отворени.
— Онази в края — промълви тя. — Ако е свободно.
Не беше заето. На един малък светещ триъгълник бе изписано „Не е заето“ и вратата бе открехната.
Дъждокапка Четиридесет и трета бързо се огледа наоколо, побутна спътника си да влезе и сама прекрачи прага. Затвори вратата и в тоя миг слаба светлина от тавана обля вътрешността на помещението.
Селдън попита:
— Има ли някакъв начин знакът на вратата да показва, че тази стая е заета?
— Това става автоматично, щом затворим и се включи осветлението — обясни Дъждокапка Четиридесет и трета.
Ученият усети леко въздушно течение, съпроводено от подобен на тиха въздишка звук, но къде ли на Трантор този звук и това течение не се долавяха?