Стаята не бе голяма, а в нея имаше легло с матрак и очевидно чисти завивки.
Също тъй маса и стол, малък хладилник и нещо, което приличаше на вградена затопляща плоча — вероятно нагревател на храна.
Дъждокапка Четиридесет и трета приседна на стола, изопната сякаш бе глътнала бастун. Личеше, че полага усилия да се отпусне.
Несигурен какво се очаква от него, Селдън остана прав, докато тя не му направи нетърпелив жест да използва леглото. Той се подчини.
Меко, сякаш на себе си, Дъждокапка Четиридесет и трета каза:
— Ако някога се разбере, че съм била тук с мъж, па бил той и само туземец, ще ме лишат от всякакви права.
— Тогава да не оставаме нито секунда повече! — скочи като ужилен математикът.
— Сядай. Не мога да изляза, когато съм в такова състояние. Ти ме попита за религията. Какво точно целеше?
На Селдън му се стори, че микогенката напълно се е променила. Пасивността и раболепието бяха изчезнали. Нищо не бе останало и от свенливостта. Сега тя строго го фиксираше през присвитите си очи.
— Казах ти — отвърна той. — Знание. Аз съм учен. Моята професия и моето желание са да зная. По-специално желая да проумея хората, така че искам да изуча историята. На много светове древните архиви — истинските стари исторически разкази — са се изродили в митове и легенди, като в повечето случаи са станали част от системата на религиозните вярвания или свръхнатурализма. Но ако Микоген няма религия, значи…
— Казах ти, че ние имаме история.
— Вече два пъти го повтаряш. А знаеш ли колко е стара?
— Отпреди двадесет хиляди години.
— Наистина ли? Дай да си говорим направо! Това истинска история ли е, или нещо, което е дегенерирало в легенди?
— Разбира се, че е истинска история.
Той насмалко да запита откъде е толкоз сигурна, но размисли. Дали действително имаше някакъв шанс микогенската история да се простира цели двадесет хиляди години назад и все пак да бъде автентична? Не беше специалист, така че щеше да се наложи да консултира въпроса с Дорс.
Много по-вероятно му се струваше най-ранните истории на всеки свят да представляват потпури от героика и минидрами, замислени като моралитета10, които не трябва да се приемат буквално. За Хеликон това важеше с пълна сила и въпреки туй трудно можеше да се намери хеликонец, дето да не се кълне във всичко, съдържащо се в неговата история, и да не настоява, че то се е случило в действителност. На родния му свят държаха дори на такава съвършено чудата басня като тази за първоначалното заселване и сблъсъците с големи и опасни летящи влечуги — макар на никой свят, изследван и заселен от хората, да не бе открито нищо, наподобяващо летящи влечуги… Въпреки това той попита:
— И как започва вашата история?
В очите на Дъждокапка Четиридесет и трета се появи някаква отнесеност, погледът й сякаш не бе фокусиран нито върху Селдън, нито върху нещо друго в стаята;
— Започва с един свят — отвърна тя. — Нашият свят. Единственият.
— Единственият ли? — Селдън си спомни, че Чувек бе говорил за легендите, описващи един-единствен, първоначален свят на човечеството.
— Да, единственият свят. По-късно са се появили и други, ала нашият е бил първият. Просторен, открит свят, където е имало място за всички, свят с усмихнати поля, с дружелюбни домове, със сърдечни хора. Живели сме там в продължение на хиляди години, а сетне е трябвало да го напуснем и да се крием ту на едно, ту на друго място, докато някой или някои не намерили туй кътче на Трантор, където сме се научили да отглеждаме храната, донесла ни относителна свобода. И сега тук, на Микоген, разполагаме с нашия си начин на живот и с нашите мечти.
— А твоята история дава ли пълни подробности за първоначалния свят?
— О, да, това е описано в една книга и всички ние я имаме. Всеки един от нас. Носим я със себе си, така че винаги да можем да я отворим, да я прочетем и да си припомним кои сме и какви сме били, както и да затвърдим решимостта си някой ден отново да си върнем своя свят.
— Знаете ли къде е сега той и кой живее на него?
Дъждокапка Четиридесет и трета се поколеба, сетне енергично тръсна глава.
— Не знаем, но някой ден ще го открием.
— И ти имаш тази книга у себе си и сега?
— Разбира се.
— Може ли да я видя?
По лицето на Сестрата пробяга лека усмивка.
— Значи това си искал — кимна тя. — Знаех си, че искаш нещо, когато пожела да те разведа сама из микрофермите. — Чудно защо, изглеждаше леко разстроена. — Не смятах, че е заради Книгата.
10
Моралите (фр. moralite от лат. moralitas — „нравственост“) — алегорична нравоучителна драма в Западна Европа през XV-XVI век. — Бел.пр.