— По-добре говори за „ефективност“ — прекъсна го Дорс — защото иначе току-виж наистина започнеш да ги възприемаш като хора!
— Трето — без да й обърне внимание продължи Селдън — най-малко един от тях продължава да живее и сега.
— Хари, това е една от най-разпространените легенди. Древният герой не умира, а остава с намалени жизнени функции, винаги готов да се върне, за да спаси своите хора, когато те изпаднат в някаква беда. Наистина, Хари!
— Четвърто — отброи ученият, отново без да клъвне въдицата — открих пасажи, които намекват, че в централния Храм или Сакраториума, ако това е той — макар аз всъщност да не срещнах тази дума в Книгата — има робот.
Замълча за малко, а сетне попита:
— Разбираш ли?
— Не. Какво да разбирам? — рязко реагира историчката.
— Ако комбинираме и четирите точки, ще излезе, че е възможно един робот да изглежда досущ като човек; а също и да е жив, като е живял, да речем, през всичките последни двадесет хиляди години; и последно — че той сега е в Сакраториума.
— Хайде, Хари, ти просто не можеш да вярваш в това.
— И действително не вярвам, но пък и не мога да го зарежа просто ей така. Ами ако все пак е вярно? Ами ако, макар и шансът да е едно на милион, излезе вярно? Не разбираш ли колко полезен може да ми бъде — той? Сигурно помни Галактиката такава, каквато е била много по-отдавна, отколкото е описана в съществуващите достоверни исторически записи. Би могъл да ми помогне да направя от психоисторията нещо… възможно.
— Дори и да беше вярно, мислиш ли, че микогенците ще ти позволят да видиш и интервюираш робота?
— Нямам намерение да ги моля за разрешение. Ако не друго, мога да ида в Сакраториума и да видя дали там наистина има нещо за интервюиране.
— Не и сега. Най-рано утре. И ако до сутринта не си размислил, отиваме двамата.
— Ти ми каза, че не пускат жени… — Сигурна съм, че позволяват на жените да го гледат поне отвън, а и подозирам, че това е всичко, което ще можем да сторим.
Селдън разбра, че този път тя държи желязно на своето.
50
Беше съвсем склонен да остави Дорс да го води. Тя вече бе излизала по главните пътища на Микоген и много повече от него изглеждаше на „ти“ с тях.
Сбърчила вежди, Дорс Венабили обаче далеч не бе тъй въодушевена от подобна възможност.
— Виж какво — каза тя — предупреждавам те, че лесно можем да се изгубим.
— Не и с тази брошурка — отвърна Селдън.
Историчката нетърпеливо го погледна.
— Не си отвличай вниманието от Микоген, Хари. Бих искала да имам компюкарта, за да мога да й задавам въпроси. А тукашният вариант е просто парче сгъната пластмаса. Не мога да му кажа къде се намирам. Не мога нито да му го река на глас, нито като натисна нужните клавиши. Не мога да му го съобщя и по никакъв друг начин. Това нещо е отпечатано.
— Тогава прочети текста.
— Мъча се да го направя, само че той е писан за хора, запознати със системата. Ние ще трябва да питаме.
— Не, Дорс. Това ще е последното, до което ще прибегнем. Не искам да привличаме вниманието им. По-скоро съм готов да рискувам и да пробваме сами да намерим пътя, та ако ще и е цената на един-два грешни завоя.
Дорс запрелиства внимателно брошурата и след това недоволно каза:
— Добре де, тук явно се придава важно значение на Сакраториума. Мисля, че това си е съвсем естествено. Предполагам, че всеки микогенец по едно или друго време би поискал да иде там — и след като помисли няколко секунди, добави: — Слушай какво. Май няма никакъв начин да използваме превозно средство…
— Защо?
— Не се вълнувай. Очевидно не би могло да стане с едно. Ще трябва да се прехвърлим от него на друго.
Селдън шумно въздъхна.
— Разбира се. Не можеш да вземеш експрес до половината места на Трантор, без да правиш прехвърляния.
Дорс го стрелна със снизходителен поглед.
— Това също ми е известно. Просто съм свикнала тези неща да ми ги казват. Когато разчитат самият ти да го откриеш, и най-простите работи могат да ти се изплъзнат… за малко.
— Добре, мила, недей да нервничиш! Ако сега си наясно с пътя, води. Аз кротко ще те следвам.
И тя го поведе, докато стигнаха до една пресечка, където спряха.
На същото кръстовище имаше трима мъже в бели фусти и чифт сивофусти жени. Математикът опита да им отправи неопределена усмивка, но те му отвърнаха с безизразни физиономии и погледнаха встрани.
Точно в тоя момент превозът пристигна. На родната планета на Селдън биха го нарекли бус. Вътре имаше двайсетина облицовани седалки, всяка от които побираше четирима души. За седалките имаше собствени врати от двете страни на буса. Щом той спреше, пасажерите изскачаха. (За миг Селдън изпита безпокойство за онези, които излизаха от външната, обърнатата към трафика, но сетне забеляза, че другите превозни средства изчакваха, щом доближат до буса. Нито едно не минаваше покрай него, докато той стоеше на спирките.)