Селдън се зачуди дали поканата не беше някакъв трик за въвличане на наивни туземци в нещо безнравствено или пък скъпоструващо, но все пак реши да рискува.
— Много сте мил — каза той. — Ние изобщо не познаваме района и ще се радваме да ни разведете из него.
Купиха си обяд — някакви сандвичи и напитка, която приличаше на мляко — от един щанд на открито. Тъй като денят беше чудесен и имаше много посетители, старият микогенец предложи да идат в парка и едновременно с похапването да се запознаят с обстановката.
Докато вървяха, Селдън забеляза, че Сакраториумът възпроизвежда в силно умален вид императорския дворец, а теренът наоколо наподобява, също в силно умален вид, дворцовия парк. Не му се вярваше, че микогенците се възхищават особено от имперската институция и че отношението им към нея включва нещо друго освен омраза и презрение, обаче явно дори те не можеха да устоят на културното привличане.
— Прекрасно е, нали? — с нескрита гордост отбеляза микогенецът.
— Наистина — потвърди Селдън. — Как само блести на светлината!
— Всичко наоколо — продължи водачът им — е оформено по подобие на правителствената територия на нашия Свят на Зората — е, наистина в направо миниатюрен вид.
— Виждали ли сте някога парка на императорския дворец? — внимателно подпита Селдън.
Микогенецът схвана намека, но ни най-малко не се засегна.
— И те са копирали Света на Зората… доколкото са могли.
Макар силно да се съмняваше в това, математикът предпочете да премълчи.
— Чудесно! — възкликна другият с блеснали от удоволствие очи. — Никой не ми е взел мястото. Наричам го свое само защото ми е любимото за сядане. Има прекрасен изглед към страничната стена на Сакраториума ей там, оттатък дърветата. Моля, настанете се. Не е студено, уверявам ви. И вашата компаньонка също може спокойно, да седне. Тя е туземка, знам, и има други обичаи. Тя… тя може да говори, ако желае.
Дорс сурово го изгледа и седна.
Като отчете факта, че сигурно ще поостанат за известно време с този стар микогенец, Селдън протегна ръка и се представи:
— Аз съм Хари, а моята компаньонка е Дорс. Опасявам се, че ние не използваме номера.
— Всекиму неговото… или нейното — сърдечно заяви другият. — Аз съм Мицелий Седемдесет и втори. Ние пък сме голяма кохорта.
— Мицелий? — повтори Селдън с леко объркване.
— Виждате ми се изненадан — рече микогенецът. — Доколкото разбирам, досега сте общували само с членове от нашите старейшински родове. Имена от типа на Облак, Слънчевлъч и Звездосвет — все астрономически.
— Да си призная… — започна ученият.
— Е, сега пък се запознахте с един от по-нисшите класи. Взимаме имената си от почвата и микроорганизмите, които отглеждаме. Напълно почтени имена.
— В това съм сигурен — отвърна Селдън — и отново ви благодаря, загдето ми помогнахте да… да реша моя проблем в транспорта.
— Вижте какво — назидателно рече Мицелий Седемдесет и втори — аз наистина ви спестих много неприятности. Ако някоя Сестра ви беше видяла преди мен, несъмнено щеше да писне и най-близкоседящите Братя щяха да ви изхвърлят от буса — може би дори без да го изчакат да спре.
Дорс се приведе напред, за да може да го погледне.
— А защо вие самият не реагирахте по този начин?
— Аз ли? Аз не изпитвам никаква вражда към туземците, защото съм учен.
— Учен?
— Първият от моята кохорта. Ходих на училище в Корпуса към Сакраториума и имах отлични бележки. Изучавал съм всички древни изкуства и притежавам разрешително да влизам в Туземната библиотека, където се пазят книгите, написани от туземци. Мога да чета която си ща! Имам право да боравя дори с компютризирани… Тези занимания разширяват кръгозора. Хич не се трогвам, че се е подала малко растителност. Много пъти съм виждал снимки на мъже с коса. И на жени също — той бързо погледна към Дорс.
Известно време ядоха мълчешком, а сетне Селдън каза:
— Забелязах, че всеки Брат, който влиза или излиза от Сакраториума, носи червен шарф.
— О, да — отвърна Мицелий Седемдесет и втори. — През лявото рамо и дясната страна на талията; обикновено много фантазе избродирани.
— Защо ги носят?
— Наричат се „обия“12. Символизират радостта, която човек изпитва, когато влезе вътре, и кръвта, която трябва да пролее, за да запази святостта му.
— Кръвта ли? — смръщи се Дорс.
— Просто символ. Никога не съм чувал някой наистина да е пролял кръв заради Сакраториума. Ако е там въпросът, и радостта не е чак толкоз голяма. Най-вече вайкане, оплакване и самоунижаваме пред Загубения свят — гласът му стана приглушен и много мек. — Колко глупаво!
12
Тук Азимов обединява два термина: японското оби — широк шарф с панделка отзад, който се носи върху кимоното, и западноафриканското обиа — форма на магия или вещерство, практикувана от негрите в Гвиана. — Бел.пр.