— Вие не сте ли… вярващ? — внимателно го запита историчката.
— Аз съм учен — отвърна микогенецът с явна гордост. Щом се усмихна, лицето му се набръчка и следите на възрастта се очертаха още по-ясно. Селдън се позачуди колко ли стар всъщност е мъжът насреща му. Няколко столетия?… Не, това вече го отхвърлиха. Не беше възможно и все пак…
— На колко години сте? — изведнъж, без да иска, изтърси той.
Мицелий Седемдесет и втори с нищо не показа, че е засегнат от въпроса; не прояви и никакво колебание да отговори:
— Шестдесет и седем.
Математикът обаче искаше да узнае повече.
— Казаха ми, че вашите хора вярват как много, много отдавна всички са живеели по няколко столетия…
Другият озадачено го погледна.
— Откъде научихте? Някой трябва да си е отворил устата, без да му е дошъл редът; но иначе е истина. Действително има такова вярване. Само простите хора го споделят, но пък старейшините охотно го подклаждат, защото това показва нашето превъзходство. Всъщност средната ни продължителност на живота е по-висока, тъй като ядем рационално, макар че рядко се случва някой да доживее един век.
— Доколкото разбирам, вие не мислите, че микогенците превъзхождат останалите — отбеляза Селдън.
— Те са си съвсем наред — каза местният учен. — Във всеки случай със сигурност не са по-нисши. Аз обаче все пак смятам, че всички хора са равни. Дори жените — добави той и отново погледна Дорс.
— Не смятам — заяви Селдън — че мнозина от вашите хора ще се съгласят с това.
— Нито пък мнозина от вашите — отвърна Мицелий Седемдесет и втори с леко възмущение. — Аз обаче тъй мисля. Един учен трябва да мисли така. Разгледал съм и съм изчел цялата велика литература на туземците. Разбирам вашата култура. Писал съм дори статии за нея. Мога да седя тук също тъй непринудено, както ако вие бяхте… като нас.
Леко амбицирана, историчката реши да се включи в разговора.
— Изглежда се гордеете, че разбирате мисленето на туземците. Пътували ли сте някога извън Микоген?
Мицелий Седемдесет и втори сякаш леко се смути.
— Не.
— Защо? Щяхте да ни опознаете още по-добре.
— Нямаше да се чувствам спокойно. Сигурно щеше да се наложи да нося перука. Бих изпитвал срам…
— Защо перука? — продължи атаката Дорс. — Можехте да си останете плешив.
— Не — възрази Мицелий Седемдесет и втори — едва ли ме мислите за чак такъв глупак. Всички космати щяха да се държат зле с мен.
— Да се държат зле? Но защо? — удивено възкликна Дорс. — Навсякъде по Трантор, а и на всеки друг свят има сума ти естествено плешиви хора.
— Баща ми е съвсем плешив — додаде Селдън — и предполагам, че ще дойде време, когато и аз ще оплешивея. Косата ми и сега не е много гъста.
— Това не е плешивост — настоя Мицелий Седемдесет и втори. — Вие запазвате по малко растителност отстрани и над очите си. Имам предвид лис, без никаква коса.
— Никъде по тялото? — заинтересува се Дорс.
Сега вече микогенецът като че сериозно се засегна и не продума нищо.
Обзет от желание да върне разговора в първоначалното му русло, Селдън попита:
— Кажете ми, Мицелий Седемдесет и втори, могат ли туземците да влизат като зрители в Сакраториума?
Другият енергично поклати глава.
— Никога. Той е само за синовете на Зората.
— Само за синовете ли? — натърти историчката.
За миг местният философ изглеждаше потресен, но после с опрощаващ тон обясни:
— Май забравих, че все пак вие сте туземци… Дъщерите на Зората влизат само в определени дни и часове. Просто такъв е обичаят. Не твърдя, че аз го одобрявам. Ако зависеше от мен, щях да кажа: „Влизайте. Радвайте се, ако можете.“ Всъщност по-скоро другите биха го сторили, а не аз.
— Никога ли не сте влизали там?
— Когато бях малък, родителите ми ме заведоха, обаче — той поклати глава — вътре имаше само хора, които се блещеха в Книгата, четяха от нея и въздишаха, и плачеха за някогашното време. Много е потискащо. Не можеш да разговаряш с никого. Не можеш да се смееш. Не можеш дори да поглеждаш към останалите. Умът ти трябва да е изцяло насочен към Изгубения свят. Изцяло! — Той махна с ръка. — Не е за мен. Аз съм учен и искам целият свят да е открит…
— Чудесно — бързо каза Селдън. — И ние така се чувстваме. Ние също сме учени — Дорс и аз.
— Зная — кимна Мицелий Седемдесет и втори.
— Тъй ли? Откъде?
— Просто трябваше да сте такива. Единствените туземци, които се допускат в Микоген, са имперски чиновници, дипломати, важни търговци и учени, а на мен вие не ми приличахте на нито една от първите три групи. Точно това ме заинтересува у вас — съвсем неочаквано той се усмихна.