— Какво? — запита Селдън.
— В древни времена са използвали думата „гнездо“, за да обозначат жилище, разположено нависоко.
— А, загря ли? Виждаш, че в резултат от онова, което ти наричаш фиаско, сме научили някои изключително важни неща. И ако успея да намеря робот, който е на двадесет хиляди години, и ако той може да ми каже…
— Да предположим, макар че не е за вярване, че такова чудо съществува и, което е още по-малко вероятно, че ти го намериш. Колко време мислиш, че ще можеш да си приказваш с него, преди да открият присъствието ти?
— Не знам, но ако докажа, че той съществува, и ако го открия, ще намеря някакъв начин да поразговарям с него. Сега е прекалено късно да спра — каквито и да са обстоятелствата. Чувек трябваше да ме остави на мира, когато си мислех, че няма начин психоисторията да се разработи. В момента изглежда, че начин има и нищо не може да ме спре, освен ако ме убият.
— Микогенците сигурно биха ти направили тази услуга, Хари, и ти не трябва да поемаш такъв риск.
— Трябва и още как. Ще опитам.
— Не, Хари. Аз имам задача да те защищавам и не мога да те пусна.
— Трябва да ме пуснеш! Откриването на начин за разработване на психоисторията е по-важно от моята безопасност. Всъщност безопасността ми е от значение само доколкото бих могъл да разработя психоисторията. Да ми попречиш да го направя, означава задачата ти да загуби смисъла си. Помисли сама.
Почувства се наново изпълнен с чувство за собственото си предназначение. Психоисторията — неговата мъглява теория, за която толкова доскоро не таеше никаква надежда, се мержелееше по-наблизо — и по-реална. Сега той просто трябваше да вярва, че тя е възможна; и с всичките си вътрешности усещаше, че е така. Шарките на мозайката бяха започнали да идват по местата си. Макар че все още не виждаше цялостната картина, бе сигурен, че Сакраториумът ще му даде късче от пъзъла.
— Тогава, Хари, и аз идвам с теб, така че да мога да те измъкна, идиот такъв, когато му дойде времето.
— Там жени не бива да влизат.
— А какво ме прави да съм жена? Само тази сива фуста. Нима можеш да забележиш гърдите ми под нея? С шапчицата пък нямам не само женска, ами каквато и да било прическа. Притежавам същото измито, лишено от отличителни белези лице като на всеки мъж. Тукашните дори не могат да се похвалят с набола брада. Всичко, което ми е нужно, за да вляза, е бяла фуста и шарф. Която и да е Сестра би могла да го стори, ако не й пречеше табуто. На мен обаче то не ми пречи.
— Аз ще ти попреча. Няма да те пусна. Прекалено опасно е.
— За мен не е по-опасно, отколкото за теб.
— Само че аз трябва да рискувам.
— Тогава и аз трябва. Защо твоят императив да е по-значим от моя?
— Защото… — Селдън се замисли и не довърши.
— Просто имай предвид — заяви Дорс с глас, твърд като скала — че няма да те оставя да идеш без мен. Ако опиташ, така ще те цапна, че ще загубиш съзнание, и през това време ще те завържа. Щом туй не ти се нрави, откажи се от всякаква мисъл да отидеш сам.
Математикът се поколеба и промърмори нещо неясно. Поне за момента се беше отказал да спори.
54
Небето беше почти безоблачно, но синевата му бе бледа, сякаш забулена от висока, тънка мъглица. Това, помисли Селдън, е добро метеорологично хрумване, но в същия миг усети, че му липсва самото слънце. Никой на Трантор не виждаше слънцето, освен ако се качеше на Горната страна, а дори и тогава то можеше да бъде забелязано само когато се разкъсаше естественият облачен слой.
Дали родените тук чувстваха липсата на слънце? Дали изобщо се сещаха за това? Дали когато някой от тях отидеше на друг свят, където истинското слънце се виждаше, той се втренчваше в него полузаслепен и изпълнен с благоговение?
Защо, зачуди се той, толкова много хора прекарват дните си, без да се опитат да открият отговори на вечните въпроси (какво ти!, дори без да се замислят над тях?). Нима в живота има нещо по-вълнуващо от търсенето на отговори?
Погледът му се отмести на равнището на земята. Улицата бе обрамчена от ниски постройки, повечето от тях магазини. По широките пътища се движеха в двете посоки множество индивидуални коли, като всяка се придържаше към дясната страна. Изглеждаха като колекция от антики, но бяха с електрически двигатели и съвършено безшумни. Селдън се запита дали „античен“ е дума, която винаги би трябвало да предизвиква насмешка. Дали тихоходността не компенсираше ниската скорост? В края на краищата има ли в живота някаква особена причина за бързане?
По улиците забеляза доста деца и раздразнено сви устни. Очевидно не бе възможно микогенците да са с увеличена жизнена продължителност, освен ако не бяха затънали в детеубийства. Децата и от двата пола (макар да бе трудно момчетата да се различат от момичетата) носеха фусти, стигащи само на няколко сантиметра под коляното. Това улесняваше двигателната им активност и голите им прасци прелестно и често-често проблясваха.