— Взривили са жп линията! — изкрещя някой.
— Веднага я вкарайте ВЪТРЕ!
Гретъл гледаше към небето. Около очите й се бяха образували кръгчета скреж.
Пазачът пред мен дръпна рязко лепливото въже. Паднах на мръсната земя. За миг ми се стори, че ще ме изрита. Погледнах нагоре и видях две тесни мрачни очи зад визьора на шлема. Устата му бе отворена, а лицето му — отпуснато. Той спря и премигна. Очевидно чакаше заповеди.
Извърнах глава встрани, за да видя как са останалите. Неколцина от тях лежаха в мръсотията. Пазачите систематично събаряха останалите и затисваха гърбовете им с ботуши. Когато всички се разпростряха неподвижно на земята, охраната се отдръпна. Вратата на шлюза се отвори и отвътре излезе някой, но не Конър.
— Всички са арестувани — чу се по радиото мъжки глас. — Вкарайте ги вътре, махнете това нещо от тях и ги затворете в някое общежитие. Но преди това ги проверете за въшки.
На Марс никога не бе имало въшки.
Набързо ни разделиха. Трима от охраната придърпаха петима от нас и ни помъкнаха през студените тунели към старите общежития, които явно доста се използваха напоследък. Новите сгради на общежитията бяха оборудвани с повече екстри, но старите се пазеха в случай на опасност или в случай, че пристигнеха повече нови студенти.
— Можете ли и сами да махнете това? — попита една жена от охраната, като посочи „втората кожа“. Тя беше свалила шлема си, щом влязохме вътре. В очите й се четеше тъга.
— Какво искаше да каже тоя глупак с думите „Но преди това ги проверете за въшки“? — попита вторият пазач — млад, мускулест мъж с вид на пуерториканец и акцент.
Всички пазачи бяха новоизпечени марсианци. В това имаше известен смисъл. Новият Обединен Марс щеше да бъде техен спонсор, тяхно ОМ, тяхно семейство.
— Не можете просто така да ни задържите тук — обадих се аз. — Какво стана с Гретъл?
Моите спътници крещяха и показваха средни пръсти на пазачите. Всички си искахме правата — телефонно обаждане, свобода, адвокати и така нататък.
Работата намирисваше на открит бунт, но в този момент единият от пазачите извади оръжието си. Той беше най-високия от всички, строен мъж с равна, късо подстригана коса и съвършени черти на лицето. Очите му бяха присвити и излъчваха хлад. „Ето един, който симпатизира на централистите“, помислих си. Останалите бяха просто наемни работници.
— Млъквайте веднага всички! — изкомандва той.
— Вие наранихте Гретъл! — изкрещях аз. — Искаме да знаем какво стана с нея!
— Саботажът е равен на измяна. Имаме пълното право да ви застреляме при самозащита.
Той вдигна пистолета си. Всички се дръпнахме назад, включително и останалите двама от охраната.
— Това не би било особено умно от ваша страна — казах аз.
— За вас няма да има значение. — Високото приятелче ни дари с една тънка и хладна усмивка и ни накара да продължим напред по коридора.
Не след дълго влязохме в празна двойна стая и веднага се изтегнахме на голите столове и кушетки — поредният безсмислен израз на нашето неподчинение.
— Известно време ще останете тук, така че се разполагайте удобно.
Не ми харесваше начина, по който той бе насочил пистолета си, пък и не ми се искаше да го предизвиквам повече. Обелихме „втората кожа“ от телата си — в действителност това бе невероятно облекчение за нас. Пуерториканецът захвърли остатъците от нея в чувалите за прах. Във въздуха се вдигна толкова много пушилка, че всички се разкихахме.
Ние се представихме един на друг, сякаш се виждахме за пръв път, а и в действителност беше почти така: познавахме се съвсем, бегло. Момичето навремето ми бе съученичка, Фелиция Оувъргард, около година по-малка от мен и два курса по-назад. Не познавах чак толкова добре и Оливър Пескин, който беше петокурсник по селско стопанство. С Том Кълин и Чао Минг Джунг се бях срещала веднъж или два пъти.
Високият пазач извърна поглед. Колко странно — размахваше пистолет пред нас, а се срамуваше от голата ни плът… Той посочи с патлака си към банята:
— Не знам дали имате въшки, ама смърдите ужасно.
Водата в душовете или не беше сменяна от доста време, или не бе пречиствана от години, така че не миришехме кой знае колко по-добре, след като се изкъпахме. Не можахме да отстраним неприятната миризма от телата си, а и тук-там по кожата ни останаха червени и оранжеви петна. Утре щяхме да имаме подутини.
Изминаха три часа, а все още не знаехме нищо. Пазачите ни останаха със скафандри, за да избягнат праха. Те не носеха никаква идентификация и не желаеха да ни кажат имената си. Високият мъж ставаше все по-мрачен с течение на времето. Накрая се бе изнервил толкова, че постоянно си играеше с пистолета си. От време на време си подсвиркваше и се преструваше, че го разглобява, а след това го сглобява наново. Най-после шлемофонът му иззвъня и той отговори на повикването.