— Изключихте ни неправомерно! — изкрещя друг студент.
— … представляват тежки углавни престъпления съгласно законите на окръга и според правната система на Обединен Марс…
— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — крещеше Оливър. Косата му беше разчорлена, ръката му бе вдигната във въздуха, а пръстите му бяха разперени.
Охраната се втурна към него, разбутвайки ни безцеремонно, и го сграбчи. Конър пристъпи напред и вдигна ръка. Ахмед Краун Найджър заповяда на пазачите да пуснат Оливър. Той се освободи от ръцете им и ни се усмихна триумфиращо.
Добъл изглежда ни най-малко не се бе притеснила от инцидента.
— Тези действия ще бъдат наказани според законите — продължаваше тя.
— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — завикаха още неколцина студенти.
— Шон е мъртъв! Гретъл е мъртва! — изкрещя някакъв пронизителен глас. Това веднага разбуни духовете.
— Кой го казва? Кой е този, който знае нещо за нея? — веднага закрещяха останалите.
— Никой не е пострадал — възрази Добъл, чиято невъзмутимост изведнъж като че ли се пропука.
— Доведете Шон ТУК!
Добъл размени няколко думи със съветниците си и след това отново се обърна към нас:
— Шон Дикинсън е в университетския лазарет с тежки рани, причината за които е самият той. Гретъл Лафтън също е в лазарета с телесни повреди от излагане на вакуума.
Репортерите още не бяха чули за това и интересът им веднага се насочи към Добъл.
— Как студентите са получили нараняванията? — попита един от тях, насочил микрофона си към Добъл.
— Раните им са доста незначителни…
— От охраната ли са причинени?
— Не.
— Истина ли е, че охраната от доста време, още преди да бъдат извършени саботажите, е била въоръжена? — попита друг репортер.
— Стараехме се да предотвратим щетите още от самото начало — отвърна Добъл. — Тези студенти тук доказаха, че сме били прави.
— Но пазачите ви не са редови полицаи, нито пък са упълномощени за това от полицията… Как бихте коментирали това, като се имат предвид условията, залегнали в окръжната харта?
— Опитай се да се оправдаеш за всичко! — изкрещя Даян.
— Не мога да си обясня отношението ви към мен — обърна се към нас Добъл след неколкоминутно обмисляне под погледа на камерите на „ЛитВид“. — Саботирахте животоподдържащото оборудване…
— Това е лъжа! — изкрещя един студент.
— … нарушихте законите, от които се ръководи този университет, а сега опитвате и предумишлено самоубийство. Какви марсианци сте вие? Дали родителите ви биха одобрили подобно поведение?
Добъл изкриви лицето си в нещо подобно едновременно на родителски гняв и дълбока загриженост.
— Какво, по дяволите, не ви е наред? Кой ви разбуни… главорезите ли?
Срещата изведнъж приключи по най-резкия възможен начин. Добъл и антуражът й напуснаха залата, последвани веднага от репортерите. Някои от журналистите се опитаха да поговорят и с нас, но хората на Добъл веднага ни изтикаха безцеремонно навън.
„Много, много глупаво“, помислих си аз.
Усещах лек глад. Не бяхме слагали залък в устата си вече над двайсет часа. Неколцина университетски служители, които очевидно се чувстваха доста неудобно, ни донесоха на големи табли купички с някакво желе. Хранителната смес беше невероятно безвкусна, но на нас ни се струваше като манна небесна. Раздадоха ни дюшеци и одеяла и ни предупредиха, че навън са се вдигнали силни ветрове, вдигащи прашни бури, затова совалките с родителите или адвокатите ни още не можели да пристигнат.
Докато се хранехме, ни разделиха на групи по шест човека, към всяка от които бяха прикрепени по двама пазачи. Те забраняваха абсолютно всякакви разговори помежду ни, като постоянно ни раздалечаваха един от друг. Най-накрая всички се разпръснахме из огромната зала. Оливър, който бе класифициран като активист с прекалено голяма уста, бе разпределен в специална група с подобни на него. В тази група бе включена и Даян. Чарлз, заедно с още петима младежи, седеше в другата страна на залата, на около двайсетина метра от мен.
Когато въпреки всичко ние се опитахме да поговорим помежду си, включиха озвучителната система на трапезарията, която ни заля с потоци оглушителна музика — старомодни сърцераздирателни лайна, които много ми харесваха, когато бях малка, но сега ми се струваха определено неподходящи.
Ако можех да разговарям с представителите на пресата спокойно, без някой да ме ограничава, каква история само бих им разказала! През последните няколко дни бях видяла и извършила неща, за които целият ми предишен живот не ме бе подготвил, и чувствах съвършено непознати чувства: праведен гняв, политическа конфронтация, солидарност… и дълбок страх.