Тревожех се за Шон. Единствената информация, която получавахме, идваше от Ахмед Краун Найджър, който ни посещаваше веднъж на няколко часа, за да ни поднесе общо взето напълно безполезни новини. Бях се съсредоточила върху това бледо изваяно лице и го обвинявах за всички причинени ни неприятности. По всяка вероятност именно той бе съветвал губернаторката и ректорката… Именно той бе начертал стратегията им, като може би именно от него бе дошла идеята за изхвърлянето и изключването на студентите…
В просъница си мечтаех за един евентуален бъдещ живот заедно с Шон, ако въобще ми обърнеше някакво внимание, след като се възстановеше.
Нямах какво да правя. Нямах за какво да мисля. Светлините в трапезарията бяха изгаснали. Дори музиката бе спряла.
Заспах на пода, сгушена като кученце до гърба на Фелиция.
Усетих как някой докосва рамото ми. Неохотно изплувах от леката дрямка и отворих очи. Над мен се бе надвесил Чарлз. Лицето му бе изтъняло и бе станало някак си по-възрастно, но затова пък усмивката му си бе останала абсолютно същата: успокояваща, като на младия Буда. Бузите му розовееха, сякаш надве-натри си бе сложил някакъв грим — по всяка вероятност леки последствия от излагането на вакуум. Повечето студенти около нас спяха.
— Добре ли си? — попита той.
Изправих се и се огледах наоколо. Светлините все още бяха доста слаби, но дори и така се виждаше, че пазачите си бяха отишли.
— Добре съм. Просто съм уморена — отвърнах аз и преглътнах. Гърлото ми гореше. Усещах как подутините ужасно ме сърбят. — Къде са ни храната и водата?
— Не мисля, че някой ще се сети да ни донесе, освен ако ние самите не се погрижим.
Станах на крака и се протегнах.
— Всичко с теб наред ли е? — попитах го, като докоснах съвсем леко бузите му.
— Маската ми не беше съвсем в ред — отвърна той. — Но иначе съм добре. С очите ми поне всичко е наред. И ти изглеждаш добре.
— Чувствам се отвратително. Къде са пазачите?
— По всяка вероятност се опитват да се махнат оттук по всички възможни начини.
— Защо?
Той вдигна ръце.
— Не знам. Изнизаха се преди около половин час.
Приближиха се Оливър Пескин и Даян. Клекнахме и започнахме да се съвещаваме шепнешком. Фелиция също се събуди и ръгна Чао в ребрата.
— Какво стана с Шон? — попита Даян.
— Тъкмо поставяше един от зарядите, когато той избухна — отвърна Чарлз. — Казват, че го е взривил нарочно.
— Той не би направил нещо от този род — възрази Фелиция. Лицето й се изкриви от отвращение.
— А Гретъл свали маската си — обадих се аз.
— Това е лудост — възкликна Чарлз.
— Е, тя си имаше причини — измърмори Чао.
— Както и да е — продължи Даян, — трябват ни водачи.
— Едва ли ще се наложи да оставаме тук кой знае колко още — каза Оливър.
— Оливър е прав. Охраната я няма. Нещо се е променило — подкрепи го Чарлз.
— Трябва да се държим заедно — настоя Даян.
— Ако въобще нещо се е променило, би трябвало да се е променило в наша полза — отбеляза Оливър. — Просто нещата няма как да станат по-лоши от това.
— Така или иначе ни трябват лидери — заявих аз. — Трябва да събудим хората и да видим те какво мислят по въпроса.
— Ами ако сме спечелили? — попита Фелиция. — Какво ще правим тогава?
— Ще разберем какво точно сме спечелили и защо — отвърна Чарлз.
Изследвахме тунелите под трапезарията и успяхме да стигнем до старите общежития. Всички те вече бяха празни. Открихме неколцина робота-бачкатори, които си вършеха работата по поддръжка на системите, но не видяхме нито един човек. След около час търсене вече взехме да се тревожим — струваше ни се, че всички хора са изчезнали.
Започнахме системно да проучваме горните нива на целия университет, като докладвахме какво сме открили един на друг по локалните канали за връзка. Чарлз доброволно предложи да дойде с мен. Поехме по северните тунели, които бяха по-близо до аварийните шахти и по-далеч от стаите на администрацията. В тунелите бе доста тъмно, но поне беше топло. Въздухът миришеше на застояло, но затова пък беше годен за дишане. Стъпките ни отекваха глухо в пустите зали. Целият университет като че ли се намираше в състояние на аварийно пестене на енергия.
Чарлз вървеше на една крачка пред мен. Наблюдавах го отблизо и се чудех защо иска да се държи така приятелски с мен, когато не му бях дала кой знае какви надежди.