Битката бе привършила. Само че нашата роля бе незначителна.
Мария Санчес Окоа продължи:
— Вие, приятелчета, сте повредили университетско имущество, нарушили сте всеки един закон на Марс, за който се сещам, и сте в доста сериозна опасност. И за какво бе цялата тази работа?
За щастие, по всяка вероятност това едва ли ще стане причина да лежите по затворите. Подочух, че бившите активисти на централистите бягат от планетата като плъхове от потъващ кораб… и в това число по всяка вероятност са включени Конър и Добъл. Едва ли има разумен човек, който би седнал да ви съди по законите, написани и приети от централистите.
— Какво са направили засега? — попита Чарлз.
— Никой не е сигурен за всичко, което са извършили, но изглежда, че правителството е направило постъпки до Земята да се включи в управлението на Марс, взели са рушвет от Обединените множества на Пояса и са им предоставили правото да разкопават и изследват Хелас…
Всички рязко си поехме въздух. А ние си мислехме, че ние сме радикално настроените.
— … и планират да национализират всички ОМ до края на годината.
Всички мълчахме вцепенено.
Останахме в старите общежития, докато охрана от ОМ „Гори-Марс“ не провери целия университет. Бяха построени нови жп линии, влаковете тръгнаха и повечето от нас се разотидоха по домовете си. Аз, Оливър, Фелиция и Чарлз останахме. Вече започвах да си мисля, че Чарлз иска да бъде близо до мен.
Срещнах се със семейството си на гарата два дни след като ни пуснаха. Дойдоха баща ми, майка ми и по-големият ми брат Стан. Родителите ми изглеждаха потресени както от страх, така и от ярост. Баща ми каза (доста несигурно), че съм нарушила най-свещените му принципи, като съм се присъединила към радикалите. Опитах се да му обясня защо бях постъпила така, само че той упорито отказваше да разбере. Нямаше нищо за чудене: и аз самата не бях наясно със себе си.
Стан, който постоянно се смущаваше от настроенията и действията на малката си сестра, просто стоеше встрани с лека усмивка. Тази усмивка ми напомни за Чарлз.
Чарлз, Оливър, Фелиция и аз си купихме билети от автомата и тръгнахме през перона на депото на МУС. Всички се чувствахме като хора извън закона или поне като парии.
Беше късно сутринта и със същия влак, с който ние щяхме да заминаваме, пристигнаха няколко десетки служители на университета, облечени в униформените цветове — сиво и кафяво. Те стояха неподвижно на перона, стиснали чантичките си в очакване да дойде университетският им ескорт, и от време на време ни хвърляха по някой изпълнен с подозрение поглед.
Персоналът на гарата не знаеше, че ние сме част от групичката, повредила линията на МУС, но го подозираше. Прави чест на железниците, че не нарушиха хартата и не отказаха да ни обслужат.
Четиримата седнахме в най-задния вагон. Останалата част от влака бе празна.
През 2171 година Марс бе опасан с петстотин хиляди километра релси. Всяка следваща година роботите добавяха все нови и нови. Влаковете бяха най-приятния начин за пътуване — просто си седиш удобно и наблюдаваш как сребристите стоножки плавно се носят няколко милиметра над дебелите черни релси, ускорявайки всеки няколко секунди и достигайки скорости от неколкостотин километра в час. Обичах да гледам как обширните каменисти равнини преминават покрай прозорците, да виждам как огромните облаци прах обхождат плавно влака, докато вентилаторите в предната част на локомотива разчистват релсите.
Въпреки това обаче пътуването до болницата на Таймс Ривър Каньон въобще не ми се понрави.
Не че имаше какво толкова да си кажем. Просто останките от групата на протестиралите ни бе избрала, за да отидем на посещение при Гретъл и Шон.
Тръгнахме от гарата на МУС точно на обяд. Усетихме как силата на ускорението ни притиска в седалките и почувствахме почти приспивното вибриране на шасито. Само след няколко минути вече бяхме достигнали скорост от 300 км/ч и огромното плато пред нас се обагри в мътна охра. Бях седнала на мястото до прозореца, наблюдавах пейзажа и се питах къде съм в действителност и коя съм.
Чарлз бе седнал на мястото до мен, но за щастие не беше много словоохотлив. Откакто баща ми бе изнесъл строгата си лекция, се чувствах странно пуста… или дори още по-зле. Дните бездействие ме бяха изтощили не по-малко успешно от усилена работа.
Оливър се опита да наруши неловкото мълчание и предложи да играем на думи. Фелиция поклати глава. Чарлз ми хвърли бегъл поглед, отгатна, че нямам настроение за игрички, и предложи да отложим за по-късно. Оливър сви рамене и впи поглед в компютърната си гривна, за да изгледа последните новини по „ЛитВид“.