Подремнах малко. След известно време усетих как Чарлз нежно докосва рамото ми. Влакът забавяше скорост.
— Постоянно ме будиш — измърморих аз.
— А ти постоянно проспиваш скучните части — отвърна той.
— Ти си толкова отвратително приятен… знаеш ли това?
— Извинявай. — Лицето му посърна.
— Между другото, защо постоянно ме… — щях да кажа „следваш“, само че не можех да подплатя обвиненията си с никакви доказателства. Влакът съвсем забави ход и в момента бавно се приплъзваше в депото на Таймс Ривър. Небето навън бе тъмнокафяво и черно в зенита. Млечният път висеше над високите стени на каньона, сякаш искаше да запълни древния канал.
— Според мен ти си интересна личност — обърна се към мен Чарлз, докато откопчаваше предпазния си колан и пристъпваше в пътеката между седалките.
Поклатих глава и поведох останалите към предния въздушен шлюз.
— Ние сме в стрес — промърморих.
— Всичко е наред — успокои ме Чарлз.
Фелиция ни погледна със слисана усмивка.
В чакалнята на болницата се натъкнахме на някакъв млад и надъхан държавен защитник, който размаха под носа ни купища документи за изписване.
— На кое правителство ги изпращате? — попита невинно Оливър. Униформата на мъжа имаше подозрително пусти участъци. Дори по местата, откъдето бяха махнати старите емблеми, още си личаха конците.
— Има ли значение? — сопна се той. — Вие сте от МУС, нали така? Приятели и колеги на пациентите?
— Приятели-състуденти — отвърна Фелиция.
— Така. А сега ме изслушайте. Длъжен съм да ви прочета това, в случай че на някой от вас му хрумне блестящата идея да звънне на „ЛитВид“. „Областта Таймс Ривър нито оправдава, нито обвинява тези пациенти за действията, предприети от тях. Ние следваме написаното в историческата Марсианска харта и лекуваме всякакви пациенти, без да вземаме предвид обстоятелствата на момента или тяхната политическа принадлежност.“ Край на проповедта. Амин.
Той се отдръпна назад и ни махна да продължим.
Бях направо потресена от онова, което видяхме, когато влязохме в стаята на Шон. Лекарите го бяха килнали в ъгъла под наклон 45 градуса, бяха го омотали в няколко пласта бял хирургически бинт и го бяха привързали към стоманена койка. Докторите, отговорни за лечението му, ръководеха възстановяването на тялото му посредством флуиди и оптични кабели. Едва сега осъзнахме колко сериозни са нараняванията му.
Щом влязохме в стаята му, той извърна глава и се взря безразлично в нас с отсъстващ поглед. Измърморихме обичайните стандартни приветствия и той ни отговори със също толкова изтърканото:
— Как е навън?
— Голяма дандания — обобщи Оливър.
Шон се взря в мен така, сякаш присъствах там само отчасти, сякаш не бях напълно нормално човешко същество, а блед призрак. Припомних си го в мига, когато бе изричал онези изпълнени със страст речи, с които бе разбунил събралите се студенти, и го сравних с това бледо подобие. Стана ми невероятно тъжно.
— Добре — отвърна той, като предварително беззвучно премери думата, преди да я изрече на глас. След това впери поглед в палеопейзажа, прожектиран на отсрещната стена: извисени в небесата акведукти, дълги блестящи тръби, окачени на подобни на дървета пиедестали, по които като плодове висяха гроздове зелени глобуси с диаметър около трийсет-четирийсет метра… Доста убедителна картина на нашата планета, преди да загуби водата и атмосферата си и да залинее.
— Съветът отново превзе всичко — обадих се аз. — Сега синдиците на всички ОМ се събират, за да оправят нещата.
Шон не реагира.
— Никой не ни каза, че си толкова сериозно ранен — каза Фелиция. Ние се взряхме в нея, удивени от тази неистина. Мария Санчес Окоа бе проверила докладите на охраната, включително и тези, подписани от университетските пазачи, и бе сглобила цялата картина парче по парче.
— Зарядите… — изрече Шон, като се поколеба за миг.
Помислих си: „Каквото и да смята Фелиция, той ще ни каже истината… пък и защо да не го направи?“
— Зарядите избухнаха предварително, преди да успея да се измъкна. Самичък ги залагах. Разбира се.
— Разбира се — кимна Оливър.
Чарлз остана най-отзад със скръстени ръце. Приличаше на малко момче, присъстващо на погребение.
— Направо ми издухаха „втората кожа“. Успях да си запазя шлема… странно, нали? Видях си червата. Всичко кипеше. Наблюдавах как кръвта ми кипи. Някой успя да запази присъствие на духа и хвърли едно платнище върху мен. То ме обгърна и забави малко нещата. След около час ме закараха в лазарета. Не си спомням кой знае колко след това.