Видях също така съдебни процеси и присъди, дела, водени срещу онова, което бе останало от Републиката, тълпи от хора, които нямаха никакъв смисъл, понеже ударните вълни ги бяха разпръснали, можех да уловя гнева и страха им.
— Ох — обади се Чарлз, нещо средно между стенание и въздишка. — Каси…
Никога не ме бе наричал Каси. Това бе фамилиарността на съпруг. Детето ни бе на път да се появи на бял свят.
— Преместването е осъществено — продължи той.
Слънчевата система бе изчезнала от погледите ни. Вместо това пред нас бе изникнала гледката на далечни звезди, наблюдавани от три ъгъла, усукани и оплетени по странен начин, който не можех да осъзная до мига, в който не разбрах, че просто преводачът си върши работата. Плавахме в океан от мъглявост, сред облаци от току-що родени звезди, сред тела от умиращи слънца, които обогатяваха пространството и правеха възможно раждането на още и още звезди. „Куантум Лоджик“ наслагваше видяното от него върху тези образи и по този начин всичко бе оплетено в разпростряна навсякъде неяснота, примигваща и преместваща се между състояния, качества и положения. Важна гледка, но сметната за незначителна дори от Чарлз.
— Открих новата система — обади се Хергешаймер. — На четири цяло и девет трилиона километра сме от нея.
Извърнах поглед от проекциите, за да видя какво прави Чарлз. Беше се отпуснал неподвижно. Леандър бе коленичил до него. Когато разбра, че го гледам, той се взря в мен с любопитен поглед, пълен с удивление и болка.
— Чуваш ли го… в симулацията? — попита ме Леандър.
— Не знам. Наистина не знам — отвърнах аз и погледнах отново проекциите. Не можех да чуя Чарлз, но през преводача почувствах водачеството на главните фигури и сигурната ръка над „Куантум Лоджик“.
— Да… Усещам го. Тук е.
— Да — казах на сигурната ръка, на мъжа върху коня.
Преместване…
Нямаше никакво време.
Просто нагласяне.
Две трети от една светлинна година; щом като бяхме успели да се измъкнем на десет хиляди светлинни години от Слънцето, това беше все едно да си мръднеш съвсем леко пръста. Чарлз можеше да се справи.
И го направи.
Пустотата вече ми се виждаше като стар познат, като място за почивка и като алтернатива. Усещах сигурната ръка върху „Куантум Лоджик“.
— Не е луд — обади се Чарлз. — „Куантум Лоджик“ съвсем не е луд. Дори не може да се каже, че е ексцентричен. — За миг си помислих, че споменава името на жена; на някоя от старите си любовници. „Агнес Дей. Коя е тя, Чарлз?“
— Сега ме слушай внимателно — продължи той. — Едва ли ще имам време, за да ти го повторя. За мен ти си това, което трябва да представлява една жена, Каси.
„Агнус деи“ бе казал той всъщност. „Божият агнец“ в превод от латински.
— Ти си силна, способна си на любов и загриженост. Хората ще тръгнат след теб без колебание.
— Виждаш ли ги, Чарлз?
— Нямам нужда да виждам каквото и да било. Познавам хората толкова добре, колкото и ти. Няма да мога да съм ти полезен, понеже това…
просто ще ме уби…
— Каси. Но ти ги спаси всичките. Историята понякога е голяма месомелачка, и то ефективна месомелачка, която смила всичко на прах или пепел.
— Ние носим отговорността.
— Ще те приковат към позорния стълб, Каси. Иска ми се да мога да споделя участта ти. Стивън ще го направи, както и останалите. Аз обаче поемам по лесния път.
— Чарлз, недей.
— Времето изтече.
Нищо не чувствах. Може би именно затова той ме заговори — понеже последното мръдване на пръста бе най-тежката и най-непосилна работа.
Изображенията, проектирани в очите ми и в главата ми, внезапно ми причиниха невероятно силна болка. Всичко ми се струваше безсмислено — табелки, надписи, съобщения, всичко объркано и преплетено. Не можех да разбера какво точно ми казва. Преводачът се бе изключил и ме бе оставил на произвола на съдбата, сред тотална, безлична и безцветна тъмнина, затова Леандър отлепи лентите от главата ми и махна проекционните апарати от очите ми.
Чарлз се изви рязко на мястото си. Хилеше се по доста зловещ начин. Изправих се и се приближих до него. Из галерията и въобще из цялата лаборатория се носеше лудо крещене. За момента явно всички бяха забравили за нашето съществуване.
— Там сме! — обади се въодушевено Хергешаймер. — О, Господи, там сме!!!
Едва тогава Чарлз си позволи да се поуспокои. Главата му се люшкаше, а очите му се въртяха насам-натам в орбитите си. Прегърнах главата му, докато Леандър махаше оптичните кабели. Медицинските роботи се намесиха и поеха Чарлз в ръцете си.