Выбрать главу

Стана ми толкова тъжно, че ми се доплака. Явната несправедливост на обвиненията на Шон, примесени с напълно реалното чувство на вина, че не съм служила добре на каузата, накараха стомаха ми да се преобърне.

— Вървете и поговорете с Гретъл. А вие двамата… — Той посочи Чарлз и мен. — Обмислете всичко колкото се може по-добре. Кои сте вие? И къде бихте искали да живеете след десет години?

Гретъл беше наранена доста по-леко от Шон, но изглеждаше много по-зле. Главата й бе омотана с обемиста респираторна маска. Докторите й бяха оставили цепнатина единствено за очите. Бяха я положили върху наклонена под 45 градуса стоманена койка, а от наноиздатините на врата и тила й излизаха множество тръбички. Някой от медицинските роботи дискретно бе загънал останалата част от тялото й с бял чаршаф за времето на нашата визита. Тя ни видя да влизаме и изрече с изкуствения си копринен глас:

— Как е Шон? Бяхте ли при него?

— Добре е — отвърна Оливър. Аз се чувствах прекалено тъжна, за да съм в състояние да разговарям.

— Не ни разрешават да се виждаме. Съгласно лайняните правила на тази болница. Какво казват хората навън? Успяхме ли да им привлечем вниманието поне за малко?

Фелиция се опита дай обясни колкото можеше по-деликатно, че в действителност не бяхме успели да постигнем абсолютно нищо. Усетих, че се държи с Гретъл значително по-твърдо, отколкото с Шон. Може би и тя чувстваше някаква неясна вина пред Шон. Внезапно получих нещо като шесто чувство за хората и революциите. Онова, което усетих, въобще не ми хареса.

— Шон има план за това, как да променим ситуацията — каза Гретъл.

— Сигурен съм, че е така — потвърди Оливър.

— Какво е положението в МУС?

— Създават нова администрация. Всички, назначени от централистите, или подадоха оставки, или бяха принудени да напуснат.

— Звучи така, сякаш някой ги е наказал.

— Такава е обичайната процедура. Всички кандидатури се разглеждат внимателно — поясни Оливър.

Гретъл въздъхна — изкуствен звук с огромна красота — и протегна ръка. Фелиция я стисна. Чарлз и аз останахме отново отзад.

— Шон смята, че някой е бърникал из онзи заряд, който избухна в ръцете му — каза Оливър.

— Напълно е възможно — отвърна Гретъл. — И по всяка вероятност е именно така.

— Само че ти беше единствената, която се грижеше за зарядите — обади се Чарлз.

Гретъл отново въздъхна.

— Това беше стандартна опаковка „Екскавекс“ от два килограма. Нямахме чак толкова много пари, за да си позволим нещо по-добро. Съществува възможност и хората, които го купиха вместо нас, да са направили нещо с него. Напълно е възможно.

— Не знаехме това — каза Оливър.

— Чуйте, приятели, ако все още не сме привлекли ничие внимание, то това е заради… — Тя спря. Очите й обиколиха светкавично стаята, след което се стесниха. — Имам нови очи — продължи тя след малко. — Харесва ли ви цветът им? По-добре си вървете сега. Ще си поговорим пак, след като ме изпишат.

Докато излизахме от болницата, в тунела, който водеше към главния терминал на станция „Таймс Ривър“, ни срещна един изгладнял, зле облечен репортер на „ЛитВид“, който се опита да ни интервюира. Той ни преследва над трийсет метра, като през цялото време хвърляше по един поглед върху компютърната си гривна, когато идваше ред да зададе някой (според него) ключов въпрос. Бяхме достатъчно мрачни и достатъчно умни, за да не отговорим на нито един от тях, но независимо от това в края на краищата дадохме едно десетсекундно блиц интервю в страничната част на тунела към станцията „Марс Тарсис“.

На следващия ден пък Шон бе интервюиран от репортер на „Ню Марс Комюнити Скан“. Това интервю, посредством сателит на „Дженерал Солар“, бе предадено на цялата Тройка. Шон разказа историята на нашите премеждия на трите обединени планети (и, между другото, това, което той разказа, не беше онова, което си спомнях аз).

Тези две интервюта бяха единствените с някого от нас.

Тъгата ми стана още по-голяма. Младежкият ми идеализъм бързо се изпаряваше и, което беше по-лошото, не се заменяше от никаква конкретна емоция.

Често се сещах за думите на Шон към нас, с които ни обвиняваше, за подозрението му конкретно към мен, за интервюто му, което разпространи сума ти неточности из Тройката. Сега бих заявила без колебание, че Шон Дикинсън направо излъга, но съществува и вероятността още тогава той да е бил твърде добър революционер, за да уважава истината. А Гретъл според мен имаше намерение да ни даде някакъв устен съвет за политическите нужди, които ни диктуват как да виждаме — и да използваме — историята.