Това е краят на моя разказ и аз ще спра дотук. Всичко написано се отнася за преместването на Марс, за причините и начините и за моята роля в този процес. Това, което ще последва, бързо ще забравя.
Всички надценяват написаното в затвора.
Не искам прошка, нито дори честен процес. Мога да кажа, че се чувствам възнаградена. Моля само за милостиво отношение към Чарлз Франклин и към всички останали арестувани Олимпийци.
Благодарение на тях Марс продължава да съществува и предполагаемите правителства могат да продължават да се борят, да спорят и да обвиняват.
Когато ми прочетат присъдата и започне изпълнението на наказанието, ще си мисля само за стеблото, листото и зелената блестяща сфера. Ще се раждат деца, които няма да помнят старото слънце. За тях, както и за тези, които се надявам и се моля да прочетат тази история, роден дом ще бъдат новите ярки и цветни небеса.
Виждам те как играеш в сянката на мостовете на стария Марс след стотици, хиляди години, а кожата ти не е скрита от въздуха. За теб няма да съществуват време, разстояние и ограничения. Няма да съществува нищо друго, освен собствената ти воля.
Бъди по-мъдър от дедите си. Ще трябва да бъдеш, защото ще имаш власт да вземаш решения.
Послеслов
За мен беше чест да редактирам това ново издание на мемоарите на Касея Мейджъмдар. Дори и днес нейният живот и действията й провокират доста противоречиви мнения. Вижте например скорошните опити на Защитниците на Старата система да наложат свои собствени бележки и коментари на „Преместването на Марс“. Вярно, че тези опити се провалиха… само че това е просто частен случай на едва сдържания гняв на повечето марсианци.
Срещнах се с Касея Мейджъмдар веднъж в нейната градина, преди около двайсетина години, когато тя бе петдесетгодишна (според стария начин за измерване на марсианската година). Тогава бях на двайсет (по новите мерки). Майка ми току-що бе станала марсиански президент съгласно новата републиканска конституция и тримата с нея и с баща ми бяхме предприели едно пътуване из Сайан Сълси до къщата на Касея, както вече бе станало традиция от времето на миналите няколко администрации.
Касея Мейджъмдар беше открита, набита жена, с чувство за собствено достойнство, със сиво-бяла коса и гъсто покрита с бръчки кафява кожа. Прикритите зад скафандъра й ръце изглеждаха тънки, но здрави, а краката й се движеха бързо и с младежка гъвкавост. Излезе да ни посрещне с един трактор, който някога бе принадлежал на мъжа й. Тя се усмихна, стисна ръцете ни и ни покани у дома си. Къщата й бе в самия край на резервата „Сайан Сълси“. Влязохме вътре, свалихме скафандрите си, изкъпахме се и веднага се почувствахме по-комфортно.
Тя ни представи на Чарлз Франклин — човека, с когото съжителстваше от дълги години. Франклин ни приветства с приятно, но някак си отнесено изражение на лицето. Беше висок, много слаб, с гъста снежнобяла коса и странно набраздено лице, което нито се усмихваше, нито бе тъжно. Той говореше малко; през повечето време се разхождаше из къщата и вършеше някои дребни и незначителни неща, които на пръв поглед нямаха почти никакъв смисъл, но затова пък го забавляваха. Усмихваше се на себе си, понякога се смееше и на глас. Това доста ме притесни. Някак си не можех да свържа в съзнанието си този странен и сякаш кух като празна черупка човек с онзи Чарлз Франклин, за когото бях слушала толкова много хвалби в часовете по история. Спомням си, че тогава попитах майка си:
— Той наред ли е?
Баща ми ме ръгна в ребрата, наведе се към мен и ми прошепна яростно:
— Това е той. А сега се дръж както трябва, дявол да го вземе!
Започнах да наблюдавам човека пред себе си с още по-голяма неловкост. По едно време погледите ни се засякоха. Той кимна, сякаш се бяхме споразумели за нещо, и седна до Касея Мейджъмдар.
Майка ми, която винаги предпочиташе да действа прямо, попита Мейджъмдар как преживява Франклин в последно време.
— Както винаги — отвърна тя. — Не му обръщайте внимание. Той си се забавлява по свой собствен начин и понякога е доста жизнен. Просто неговият начин на мислене е доста по-различен от вашия и моя.
Тя приготви вечеря за всички ни с помощта на Франклин. Спомням си, че по някое време ми каза:
— Марсианските зеленчуци са много по-вкусни, когато са приготвени от човешки ръце. Мисля, че ще се съгласиш с мен.
Седнахме зад масата й, направена от едно сухо листо на мостово дърво, близо до прозореца, от който се виждаше голямата кафяво-червеникава долина. Хапнахме плодове от мостово дърво: това като че ли беше първия път, когато вкусвах подобен деликатес, ценен доста скъпичко на пазара. Мейджъмдар ни говореше ентусиазирано нещо за „майките“ и как през последните двайсет години те най-накрая ни били показали някои от многобройните си потомци. Някои от тези потомци растяха в градината пред къщата й.