Франклин слушаше разговора ни с удовлетворен поглед, след което се включи в него. Той издърпа една пръчка за рисуване от джоба си, пълен с парченца хартия и моливи, и скицира във въздуха с дебели оранжеви линии множество организми, известни ни само по вкаменелостите, които бяхме откривали: „плъзгащи се пчели“, „пясъчни пухчета“, „бягащи възли“ и така нататък. След това, с абсолютно същия ентусиазъм, той скицира една серия безсмислени драскулки, които нямаха никаква форма.
— Понякога разбирам какво се опитва да постигне Чарлз — обади се Мейджъмдар, следвайки с пръст драскулките във въздуха. — Това тук са белезите на генетичното разнообразие. Поне така смятам. „Майките“ в момента произвеждат на бял свят само най-непретенциозните създания. Предполагам, че запазват най-добрите си „деца“ за резерва — в случай че решат да се върнат към старите мъртви дни. Много заинтригуващо, Чарлз.
Франклин се усмихна и прибра пръчката за рисуване в джоба си.
Докато хапвахме, майка ми разказа на Мейджъмдар, че Съветът на губернаторите е одобрил издигането на монумент, на който щели да бъдат тя, първият президент Ти Сандра Ерзул и Олимпийците. Монументът щял да представлява група от стоманени и бронзови статуи, под които щяло да има табелка.
Касея отначало се натъжи, след това се раздразни.
— Не ми трябва излишна популярност — каза тя. — Хората ми дадоха моите градини. Те са ми напълно достатъчни. Вече не обвинявам никого.
— Те отнеха свободата ти за цели десет години — възрази майка ми, — Дължим ти много.
— Ние бяхме тези, които им отнехме всичко, което те някога бяха познавали, и не им оставихме никаква възможност. Отказах да проведа референдум.
— Сега гледаме малко по-различно на тези неща — обади се баща ми.
— Не искам никаква статуя — настоя Мейджъмдар. — Знаете ли, много ми се иска вие — президентите — да спрете да идвате тук и да ми се извинявате. Знаете ли какво наистина бих оценила? Би ми се искало да изведа прекрасната ви дъщеря навън и двете с нея да се поразходим из градината.
— Из цялата ли? — възкликна баща ми. Резерватът се простираше на милион хектара — невъзможно разстояние за един трактор.
— Само из парцела, за който се грижа — успокои го Мейджъмдар.
И тя наистина ме изведе на специална разходка, като се грижеше за мен като за своя внучка. Когато след известно време спря трактора до един акведукт, в очите й сияеше триумфален блясък. Херметизирахме шлемовете си и излязохме навън. Заразглеждахме огромните тъмночервени венчелистчета на цветята, които бяха колкото широки, толкова и високи, скупчени на туфи по дължината на едно стебло, простиращо се на около трийсетина метра нагоре към синьо-черното небе. Колосално големите стъкловидни, запълнени с течност гроздове се точеха по ридовете, дълбоките долини и могилките като кабели под някакъв мост. Един напълно израснал възрастен човек би могъл преспокойно да мине през тях, ако гъстият им лепкав сок бе предварително източен.
— Съпругът ми и аз бяхме първите, които видяхме най-ранните признаци, че животът на Марс се завръща — обади се Мейджъмдар.
— Знам — отвърнах аз (нали си бях многознайка…). — В училище са ни говорили за това.
— Колко любезно от тяхна страна. Чела ли си книгата ми?
— Естествено!
Тя се огледа наоколо, поклащайки бавно глава.
— Прекрасни цветя, само че в по-голямата си част безплодни. Липсват им услугите на „плъзгащите се пчели“… Но са красиви, нали?
Отвърнах, че според мен са направо приказни.
— Е, роботите опрашват по няколко от тях всяка година, пък и ми разрешиха да събирам плодовете им, да ги продавам и да ям които си искам от тях. Един ми стига за цяла година.
Касея ме отведе до едно високо стебло и постави облечената ми в ръкавица ръка върху плътната му тъмнозелена повърхност.
— Ето нещо, над което си струва да се замислиш — каза тя. — Предполагам, че знаеш: тези тук са на половин милиард години и независимо от това са, така да се каже, бебета.
Години след като Касея Мейджъмдар почина, отидох до монумента, изграден върху едно равно скалисто плато, под открито небе, в близост до Марсианския университет в Синай.
Под статуите на Ти Сандра Ерзул, Касея Мейджъмдар (направила крачка напред, с напрегнато, сякаш изплашено изражение на лицето и протегнати напред ръце), Чарлз Франклин и останалите Олимпийци бе прикрепена табела, на която се изреждаха имената им и бе добавено: