Нуждаех се от почивка. Затова реших да се позабавлявам.
Не бях се сещала за Чарлз от месеци насам. Не знаех, че и той е дошъл в Дюри. Когато лекциите ни започнаха, с него не се срещнахме веднага. Видях го в Шинктаун през ваканцията.
Седемстотин и деветдесет студенти завършиха тази година филиала на МУС в Дюри. Тези, които бяха по-улегнали или от по-заможните семейства на Маринър Вали, започнаха работа във фермите му. Останалите намериха убежище в Шинктаун. Някои, вече женени, се пръснаха по наполовина построените сгради, които скоро щяха да се превърнат в нови жп станции, и правеха обичайните за всички семейни хора неща.
Тъй като моята фамилия нямаше ферми, майка ми и баща ми не изискваха кой знае какво засвидетелстване на семейната любов от моя страна. Обичаха ме, но ме оставиха да избера сама пътя си в живота.
Шинктаун представляваше един не особено приятен миш-маш от лъскави магазини, дискретни хотелчета, игрални зали и гимнастически салони. Намираше се на седемнайсет километра от жп станция Дюри. В Шинктаун студентите успяваха да се отърсят от ученето, от задълженията към фамилиите си и към града, зарязваха всичко и се отдаваха на живот.
Марс никога не е бил място, където господства благоприличието, но независимо от това отношението на марсианците към секса много подхождаше на граничната им култура. Целите на секса бяха просперитет и установяване на здрави връзки между личностите и фамилиите; знаехме, че сексът води (или поне би трябвало да води) до любов и дълготрайни връзки; че сексът без любов може и да не беше грях, но със сигурност бе почти чисто губене на време. За идеалния марсианец или марсианка, както твърдяха популярните сериали на „ЛитВид“, сексът никога не беше въпрос просто на начесване на крастата, а дяволски сложно нещо, изпълнено със значимост и с драми както за личността, така и за цялата фамилия, потенциален старт на нови взаимоотношения (хората от едно и също ОМ рядко се женеха помежду си) и начало на нова епоха.
Ето това гласеше общоприетата легенда за секса. Няма да крия, че я намирах за доста привлекателна и примамлива. Всъщност и досега я намирам за такава. Някой някога бе казал, че романтикът е човек, който никога не приема доказателствата на зрението и слуха си…
На тази възраст единици бяха хората, които ми се струваха физически непривлекателни. Младите марсианци нямаха повод да насилват природата си да поема по неестествен път. Този въпрос бе поставен на обсъждане сред гражданите на Тройката преди седемдесет и повече марсиански години. Що се отнася до мен, аз бях достатъчно привлекателна, генетичното ми наследство се нуждаеше от съвсем малко подобряване (ако въобще се нуждаеше; лично аз никога не бях искала от майка си и баща си подобно нещо) и мъжете рядко отказваха да си поговорят с мен.
Само че дотогава още не бях имала любовник — главно защото намирах младежите или за прекалено сериозни, или за прекалено фриволни, или (в повечето случаи) за прекалено глупави. Това, което исках от моята бъдеща първа (и вероятно единствена…) любов, беше не просто физическото удоволствие, но нещо много по-дълбоко и значително, нещо, което щеше да накара цял Марс — ако не и цялата Тройка — да въздъхне със завист, след като въображаемият ми любовник и аз, вече на преклонна възраст, публикувахме мемоарите си…
Не бях по-целомъдрена от останалите. А и въобще не ми беше приятно да си лягам вечер сама. Много често ми се искаше да смъкна поне малко летвата, която сама си бях поставила, и да науча нещо повече за мъжете… естествено, за приятните, напълно уверени в себе си мъже с леко непокорен характер. За един подобен експеримент красотата и физическото привличане на мъжа биха имали доста по-голямо значение, отколкото интелектуалните му качества, но пък ако някой разполагаше и с двете — с ум и с красота…
Мечтите ми бяха все от този род.
За младите марсианци Шинктаун бе място на горещи страсти и изкушения, затова и повечето от нас се насочваха натам. Ходех на танци, флиртувах и се целувах на поразия, но гледах да не задълбавам много и да избягвам евентуалните по-интимни срещи, които знаех, че бих могла да осъществя без проблеми. Прастарата истина за взаимоотношенията между мъжа и жената — тази, че мъжът предлага, а жената избира — работеше в моя полза. Можех да съблазнявам, да опипвам почвата и постоянно да играя жестоката и (както тогава смятах) напълно честна игра за избиране на най-добрия мъжкар от глутницата.
Една ранна пролетна вечер един от университетските клубове организираше малко парти с игра на джайалай. Загледах се в играта и с удоволствие наблюдавах как гъвкавите мъжки тела криволичеха из арената и подхвърляха насам-натам тежката малка топка, леко опиянени от смесицата между силен шинктаунски двойно ферментирал чай и слабо вино. Надявах се да потанцувам малко, да пофлиртувам и след това да се прибера у дома и да мисля. Забелязах Чарлз първа, докато танцувах с някакъв третокурсник от Дюри. Беше от отсрещната страна на стаята и говореше („бърбореше“, казах си аз) с някаква висока екзотична красавица с големи очи. Когато танцът свърши, аз се промуших през тълпата и съвсем случайно се блъснах в него. Той откъсна очи от екзотичната мадама, видя ме и за мое огромно удоволствие лицето му пламна като на пубертет. Незабавно голямооката бе забравена.