От месеци насам мислех за екшъните в МУС и ужасно ми се искаше да поговоря с някого за тях. Чарлз ми се видя достатъчно подходящ за целта.
— Бихме могли да вечеряме заедно — подхвърли той, докато обикаляхме дансинга.
— Току-що ядох — отвърнах.
— Тогава да отидем на кафе.
— Искаше ми се да си поговорим за миналото лято.
— Чудесна възможност, и то по време на един малко позакъснял десерт.
Намръщих се, като че ли предложението бе някак си неприлично, но след това се предадох. Чарлз ме улови за ръката — това ми изглеждаше достатъчно безопасно — и двамата си тръгнахме. Успяхме да открием едно малко и тихо кафене в извивката на външния тунел. Този участък бе на север от квартирите на постоянните обитатели на Шинктаун и предлагаше малки удобни магазинчета, в повечето от които продаваха роботи. Преминахме през централната част — един хектар подрязана зеленина, заобиколена от шест сгради със струпани едно върху друго балкончета. Квадратната архитектура се опитваше да имитира всичко най-лошо от старите земни стилове. Впечатлението, което оставяше, беше ретроградно и потискащо. Дъгата от магазинчета обаче бе сравнително стилна и поносима.
Седнахме в кафенето и заотпивахме от местното кафе, докато чакахме да пристигнат сладкишите, които си бяхме поръчали. Чарлз седна пръв на масата, което бе повече от очевиден белег за това, че е нервен. Усмихваше се широко на малкото думи, които казах. Очевидно пламенно желаеше да се покаже сговорчив.
Все повече и повече започвах да се отегчавам от неловкото му мълчание. Наведох се напред и попитах:
— Защо всъщност дойде в Шинктаун?
— Беше ми скучно, а и бях самотен — отвърна той. — Бях затънал до уши в работа по континуума на Бел. Както и да е. Ами ти защо си тук?
Свих рамене.
— Не знам. Предполагам, че и аз съм си търсила компания.
Изведнъж осъзнах с известна загриженост, че това е моят начин да кокетирам с хората. Майка ми би го нарекла „курвенски“, а тя ме познаваше доста добре…
— Търсила си си добър партньор за танци? Предполагам, че аз не съм най-подходящия възможен избор.
Махнах пренебрежително с ръка.
— Спомняш ли си думите на Шон Дикинсън?
Чарлз направи гримаса.
— Не бих имал нищо против да го забравя.
— Какво не му беше наред?
— Не съм кой знае колко вещ в човешката природа. — Той започна съсредоточено да се взира в миниатюрната си чашка. Сладкишите пристигнаха. Чарлз сложи ръка върху робота. — Аз черпя — заяви той. — Понякога си мисля, че съм много старомоден.
Оставих това изречение да мине покрай ушите ми.
— Според мен той бе направо чудовище — настоях.
— Не съм сигурен, че бих отишъл толкова далеч.
Устните ми отново опитаха вкуса на думата:
— Чудовище. Политическо чудовище.
— Той те засегна дълбоко, нали? Все пак недей забравя, че бе ранен и то доста лошо.
— Опитах се да осъзная цялата ситуация. Искаше ми се да разбера защо не успяхме да постигнем нищо. Защо изпитвах такова желание да последвам Шон и Гретъл почти навсякъде…
— Да последваш тях ли? Или каузата?
— Ами… аз вярвах… вярвах в каузата, само че следвах тях. И сега се опитвам да разбера защо.
— Може би защото те изглеждаха така, сякаш знаеха какво искат и как точно се опитват да го постигнат.
Говорихме си около час по този начин, като обикаляхме в омагьосан кръг и ни най-малко не се приближавахме към разбиране на нещата, които се бяха случили с нас. Чарлз изглежда приемаше случилото се като някаква невинна младежка лудория, само че аз никога не си позволих лукса да гледам на всичко толкова подигравателно. Провалът ни ме караше да чувствам дълбоко усещане за вина, за изгубено напразно време и за пропуснати възможности.