Когато привършихме със сладкишите си, бе напълно естествено да намерим някое друго тихо място, където да продължим да говорим. Чарлз предложи това да бъде вътрешният двор. Поклатих глава и обясних, че ми прилича на инсула. Чарлз не беше студент по история и естествено не разбра. Аз поясних:
— Инсула. Вид стая в древния Рим.
— Имаш предвид градът Рим ли? — попита Чарлз.
— Да — отвърнах аз. — Градът.
Следващото предложение на Чарлз, дошло след кратък момент на колебание, бе да отидем в неговата стая.
— Бих могъл да поръчам да ни донесат малко вино или чай — допълни той.
— Не, благодаря, пих достатъчно и от двете. Дали бихме могли да открием някъде малко минерална вода?
— Предполагам, че можем — отвърна Чарлз. — Дюри е разположен на доста приличен акуифер2. Цялата област е разположена върху праисторически карст.
Взехме едно малко такси до противоположната част на града, където се намираха хотелите и временните квартири за единствения сигурен източник на приходи за Шинктаун — студентите.
Спомням си, че не очаквах кой знае какво, когато стигнахме до квартирата на Чарлз. Вътре в нея нямаше абсолютно нищо изискано — евтина, чиста, поддържана от роботи, боядисана в приятни нюанси бежово, меко зелено и сиво. Леглото можеше да приюти само един човек. Седнах на ръба му. Внезапно ми хрумна, че както вървят нещата, Чарлз би могъл да се обнадежди за нещо повече. Все пак още не се бяхме целували, а и споразумението беше, че ще дойдем тук, за да си поговорим.
Въпреки това обаче се чудех как ли щях да реагирам, ако Чарлз предприемеше нещо.
— Ще поръчам водата — обади се той и пристъпи напред. Сякаш не беше сигурен дали да седне на въртящия се стол или на ръба на леглото до мен. — Газирана ли да бъде или обикновена?
— Обикновена — отвърнах аз.
Той включи компютърната си гривна към интерфейса в бюрото и даде поръчката.
— Обикновено са доста бавнички. Ще се наложи да почакаме пет-шест минутки. Просто роботите са стари.
— Скърцат ли? — пошегувах се.
Той се засмя, седна на стола и се огледа наоколо.
— Луксът не е в излишък, но не мога да си позволя нещо по-добро — каза той с извинителен тон. Стаята наистина не блестеше с кой знае какво — един стол, малко бюро, едно сгъваемо легло и тънко одеяло, метнато върху него, покрита с пластмасова завеса душ-кабина зад ниска вратичка, мивка и тоалетна чиния, скрити до стената зад завеса и всичко това нагъчкано в пространство от три на четири метра.
Зачудих се с колко ли жени е правил секс Чарлз тук и при какви условия е ставало всичко.
— Можем да обсъждаме с години онова, което се случи с Шон и Гретъл — обади се Чарлз. — Никак не ми се иска да си мислиш, че съм забравил всичко.
— О, не, въобще не мисля така — успокоих го аз.
— Просто има много неща, над които трябва да размишлявам — продължи той. Използва думата като своего рода пародия на самата нея, за да смекчи малко бремето, което тя съдържаше в себе си.
— Сгрешихме ли някъде, как мислиш? — попитах го аз, заглаждайки някои неравности по тънкото одеяло.
— Поне така смятам.
— Какви грешки допуснахме? — продължих да го разпитвам. Отново бях бясна, но се стремях да не го показвам чак толкова.
Чарлз най-накрая дръпна стола и седна, с облегнати върху коленете лакти.
— Трябваше да изберем по-внимателно лидерите си — каза той.
— Мислиш, че Шон не става за водач, така ли?
— Ти каза, че той бил „чудовище“ — напомни ми Чарлз.
— За всички ни нещата не се развиха по най-благоприятния начин — заявих. — Ако всичко бе минало добре, ситуацията сега можеше и да е по-различна.
— Искаш да кажеш, ако Конър и Добъл не се бяха самообесили, ние можеше да им осигурим примката?
— Нещо такова.
— Предполагам, че Шон и Гретъл се опитваха да направят именно това — каза Чарлз.
— Всички се опитвахме — допълних аз.
— Точно така. Но помисли малко: какво щяхме да правим след това? Какво точно искаше да постигне Шон?
— В по-дългосрочен план ли? — попитах.
— Да. — Чарлз в момента демонстрираше качества, за които въобще не бях предполагала преди. Бях любопитна да видя докъде се простира тази негова дълбочина. — Според мен те желаеха на Марс да се възцари анархия.
Намръщих се рязко. Чарлз хвърли поглед към мен и лицето му застина.
— Е, в действителност аз…
— И защо биха желали подобно нещо?
— Просто Шон изпитва желание да ръководи. Само че никога няма да може да бъде консенсусен лидер.