— Бихме могли да тръгнем още сега. Да прекараме там някой и друг ден. Не е скъпо — моето ОМ не е чак толкова богато, но ние ще вземем под наем някакво оборудване, което в момента никой не използва. И кислородният бюджет няма да е проблем. Можем да вкараме водорода обратно в системата. Бих могъл да се обадя и да разпоредя да започнат да отопляват станцията за нас.
Предложението бе леко странно, ужасно неочаквано и доста мило. Чарлз никога нямаше да ме насилва да правя нещо повече, отколкото аз самата желаех. А това беше направо прекрасно.
— Ще се опитвам да не ти досаждам с чак толкова много физика — продължаваше той.
— О, бих могла да го понеса — засмях се. — Между другото, какво те кара да мислиш, че съм изпитвала някакъв романтичен интерес към Шон?
Той мъдро предпочете да не отговаря и веднага се зае да организира нещата за през нощта.
Марсианците най-често виждат повърхността на родната си планета през прозорците на влака. Може би девет или десет пъти през целия си живот средният марсианец се качва Горе, облечен в скафандър. Обикновено това става на групи и под строго наблюдение. Като туристи на собствената си планета.
Наречете го страх, наречете го благоразумие, но така или иначе повечето марсианци предпочитат да се движат по тунели. Дори самите те са си лепнали прякора „зайци“ — червени зайци, за разлика от сивите зайци на Луната.
По мое мнение пътуването в трактора, седнала до Чарлз, беше доста по-страшно от разходките с „втора кожа“ преди месеци. Трябваше да разчитам на Чарлз да не ни обърне някъде из клисурите и древните езици на ледниците. От него обаче се излъчваше абсолютно доверие в собствените му сили. Това, което ме успокои, бе близостта до емоциите, които благоразумно бях заключила зад паравана от философия.
Не ми се иска да обяснявам поврата в настроенията си. Просто започвах да изпитвам някакво привличане към Чарлз, само че процесът бе много, много бавен. Докато той шофираше, аз му хвърлях по някой и друг поглед крадешком и изучавах строгите му и правилни черти, дългия му и прав нос, леко примигващите му дълбоки и наблюдателни очи, деликатно чувствената му долна устна, острата брадичка, леко мършавия му врат… странна смесица от черти, които намирах за привлекателни и черти, които не бях напълно сигурна, че одобрявам безрезервно — черти, по-скоро неестетични, отколкото перфектни. Пръстите му бяха дълги, с квадратни нокти, раменете му бяха кокалести и широки, гърдите му бяха леко хлътнали…
Свъсих вежди и се съсредоточих върху пейзажа наоколо. Нямах кой знае какви предпочитания към физическите науки, само че никой марсианец не може да избяга от миналото си. Още като сме били бебета, родителите са ни разказвали приказки за него.
Марс сега беше мъртъв, но някога е бил жив. Върху ниските плата, под вездесъщите пясъци и вискозна кал лежеше дебел пласт калциеви скали — варовик, мъртвите останки на неизброимо количество живи същества, обитавали някога дъното на древния океан, който някога е покривал целия този регион, както и, разбира се, около шейсет процента от повърхността на цялата планета.
Океаните са станали жертва на стареенето и охлаждането на Марс преди около половин милиард марсиански години. Вътрешните течения на планетата са забавили ход и са се стабилизирали тъкмо когато Марс е започвал да развива — и да изтласква настрани — континентите си и следователно да съкращава миграцията на четирите си основни плочи от планетарната кора, причинявайки колосални газови изригвания от марсианските вулкани и отнемайки с това живота на всички същества. След шестстотин милиона марсиански години животът на планетата се завърнал и се заел да създава все по-устойчиви на жестоките условия форми. След него по планетата оставали огромни окаменели океани, карстове и, най-накрая, Майка Екос и великолепните акведукти.
Навсякъде около нас от кафяво-червения пясък се подаваха жълто-бели варовици. Ръждивочервените натрошени скали, разпръснати върху образувалите се в резултат от удар на метеорит кратери, покриваха върха на тази невероятна смесица като шоколадова глазура върху ревенов сос над ванилов сладолед. Ефектът, особено на фона на розовото небе, бе направо поразителен, а красотата спираше дъха — тъжно напомняне, че и планетите са смъртни.
— Харесва ли ти? — попита Чарлз. Откакто бяхме напуснали Дюри, не бяхме разменили почти никакви думи.
— Направо е приказно — отвърнах аз.
— Почакай да отидем до откритите карстове. Приличат на бърлоги на прерийни кучета. Това определено са признаци за съществуването на акуифери, само че за да определим колко точно са дълбоки и дали са „бели“, ще ни е необходима помощта на експерт. — „Белите“ акуифери съдържаха висока концентрация на арсеник, което пък на свой ред оскъпяваше добиването на вода. — В „белите“ океани е имало съвсем различни форми на живот. Вероятно навремето оттам са произлезли и първите „майки“.