Знаех сравнително малко неща за цистите-„майки“ — единни организми, приютявали праисторическите екосистеми, цял един свят в черупка, родителите на мостовете-акведукти. Вкаменели останки от тях бяха открити едва през последните няколко години. Никога не бях обръщала особено внимание на новините за тези неща.
— Виждала ли си някога „майка“? — попита Чарлз.
— Само на снимка.
— Прекрасни са. По-големи са от трактора, обвити в дебели черупки, дебели около трийсет сантиметра. Закопани в пясъците и чакащи да настъпи поредният влажен цикъл… Последните от този вид. — Очите му проблеснаха и устата му се изкриви в гротескна полуусмивка. Ентусиазмът му за миг ме накара да се почувствам странно далече от него. — Някои от тях може да са издържали десетки милиони години. Само че влажните цикли никога повече не настъпили. — Той поклати глава. Ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу нещастно, сякаш описваше някаква трагедия, случила се със собственото му семейство. — Има ентусиасти, които смятат, че е възможно някой ден да открием и жива „майка“. За ловците на вкаменелости те са нещо от рода на Свещения Граал.
— Възможно ли е това наистина?
— Поне според мен не.
— Там, където отиваме, има ли много от тях?
Чарлз поклати глава.
— Много са редки. Пък и не се откриват в карстове. Повечето от тях са открити във вдлъбнатините на повърхността.
— Аха…
— Но винаги бихме могли да поогледаме. — Той се усмихна с невероятно нежната си детска усмивка, открита и доверчива.
Винарната на ОМ „Клайн“ — един благороден експеримент, който за съжаление се бе оказал неуспешен — бе заровена в наветрената страна на едно издигнато нависоко плато на двайсетина километра от станцията Дюри. Сега поддръжката се извършваше изцяло и само от роботи и при това доста успешно, ако се съдеше по външния й вид. На портата бе окачена яркозелена табела „Tres Haut Medoc“. Чарлз спря трактора точно под него. Гаражът бавно и тържествено се отвори, моторът изръмжа и машината спря в мрачното пространство.
Херметизирахме скафандрите си и се спуснахме до кабинката долу. Чарлз допря ръка до електронната ключалка и ме погледна в очите:
— Не съм идвал тук, откакто кодовете са сменени. Надявам се, че все още съм свързан към старата обща мрежа на Клайн.
— Ти не провери ли предварително? — попитах аз изплашено.
— Майтапя се — усмихна се той. Шлюзът се отвори и ние пристъпихме вътре.
През годините роботите така се бяха „саморемонтирали“, че приличаха на грозни безформени буци. Напомняха ми за предани малки гърбушковци, понеже непрекъснато се отместваха сервилно от пътя ни, докато разучавахме тесните тунели, водещи до централната жилищна част.
— Никога не съм виждала толкова стари роботи — отбелязах.
— Старички са наистина. Фамилия Клайн е практична. Взеха всички годни за нещо машини със себе си и оставиха тук само отговорните за поддръжката, колкото да се грижат за водата.
— Нещастните създания — казах аз колебливо.
— Voila3 — обяви Чарлз и отвори вратата към централната жилищна част. Зад нея видях помещение, за което сякаш се бе грижил някой с ненормална идея за това какво означава ред: въздушните матраци бяха струпани в единия ъгъл, масата бе покрита с чаршаф и превърната в нещо като легло, а в центъра с любов бе складирано гниещото оборудване, от което се разнасяше миризма на йод и веднага привличаше вниманието на влезлия в стаята. Машините изглеждаха изтощени. В средата на територията си се изправи един по-голям робот, висок около метър и широк наполовина. Приличаше на цистерна или бъчва с издадени напред ръце.
— Добре дошли — поздрави ни той със скърцащ глас. — От четири години не сме имали гости в това имение. Как бихме могли да ви бъдем полезни?
Чарлз се засмя.
— Недей — спрях го аз, — ще нараниш чувствата му.
Роботът постоянно издаваше някакъв особен бръмчащ звук — знак за неизбежната разруха, която го очакваше в близко бъдеще.
— Това съоръжение ще се нуждае от подмяна на някои части, ако някъде са останали резервни — съобщи ни той след няколко мига вътрешен размисъл.
— Ще ти се наложи малко да позатегнеш колана — заяви безцеремонно Чарлз. — Трябват ни места, където да могат да живеят две човешки същества… отделни стаи, колкото се може по-бързо.