Затова Добъл подшушна една-две думи на Каролайн Конър — стара нейна приятелка, която с нейна помощ бе станала ректор на най-големия марсиански университет — МУС. Конър, която в същността си бе авторитаристка с много енергия и малко разум, бе въздала дължимото на своята благодетелка, като затвори повечето студентски градчета и състави списък на студентите, които евентуално биха симпатизирали на едни бъдещи протести.
Моята специализация в университета бе по управление и мениджмънт. Въпреки че не бях подписвала никакви петиции и не бях участвала в никакви митинги и шествия (за разлика от Даян, която ревностно се бе включила в протестите), името ми се появи в списъка на заподозрените. Факултетът по управление и мениджмънт бе забележително независим — в такъв случай как би могъл човек да ни има доверие?
Бяхме си платили таксите, но не ни допускаха да ходим на лекции. Повечето от нас нямаха кой знае какъв избор, освен да се приберат по домовете си. Университетът щедро ни бе снабдил с безплатни билети за държавните железници. Някои от нас, като Даян например, бяха отказали билетите и бяха декларирали, че ще се противопоставят на тази несправедливост. Това незабавно й бе осигурило — както автоматично и на мен — ескорт от охраната на университета, докато напуснем територията на МУС.
Даян вървеше бавно, сковано и предизвикателно. Охраната ни се състоеше главно от новопристигнали емигранти от Земята — яки и набити типове. Те ни бяха уловили за лактите и ни водеха през тунелите. Грубото им отношение доля масло в огъня на съмненията ми — как бих могла да премина през тази явна несправедливост, без да надигна глас? Семейството ми винаги се бе държало предпазливо, но робският манталитет не ни беше присъщ.
Обградени от хората на Конър и от останалите изключени, ние марширувахме с бърза крачка покрай група други студенти, насочили се към атриума. Те бяха облечени в дрехи с фамилните цветове — сиво и синьо, цветовете на ОМ, които имаха солидни икономически връзки със Земята и играеха важна и ценна роля в плановете на Добъл. Всички те продължаваха да са студенти, за разлика от нас. Говореха нещо тихичко помежду си. Някои се обръщаха, за да ни видят. Лицата им бяха пусти и безжизнени. Не ни предложиха никаква подкрепа, не ни окуражиха нито с думи, нито с жестове. Бяха безучастни като стена. Даян ме ръгна с лакът и прошепна: „Свине!!!“
Напълно бях съгласна с нея. За мен те бяха по-лоши и от предатели — държаха се така, сякаш бяха стари и цинични, насилници над най-ценните идеи на младостта.
Накрая ни натъпкаха в една малка каравана и ни откараха до депото. Университетската охрана продължи да бди над нас.
Из депото се носеше напрегнат шум.
Няколко студенти тръгнаха по един от страничните коридори, след известно време се върнаха и пуснаха слух, че влакът за Солис Дорса идвал. Даян облиза устни и нервно се огледа наоколо.
Последният от охраната ни увери, че проблеми няма, докосна вежливо с пръсти фуражката си и се оттегли в кафенето на депото.
— Идваш ли с нас? — попита Даян.
Просто не можех да отговоря. В главата ми бучаха и се вихреха стотици най-различни противоречия. Чувствах се бясна заради неверността на напътствията, които някога ми бяха дали нашите. Майка ми и баща ми мразеха всички тези вълнения, породени от стремежа към централизиране, и искрено вярваха, че най-правилната тактика е да не се замесваш в нищо. Така поне ми бяха казали — нито ме бяха поучавали, нито ми бяха заповядвали.
Даян ме погледна със съжаление, разтърси ръката ми и каза:
— Касея, понякога размишляваш прекалено много.
Тя се приближи до платформата. Студентите, събрали се на групички от по петима или по-малко, се отправяха към тоалетните, към кафенето, към мониторите, за да проверят какво е времето по родните им места… Около деветдесет студенти, които предпазливо се отделяха от основната група.
Поколебах се. Тези, които оставаха, изглеждаха солидно неутрални. Когато хвърлих някой и друг поглед наоколо, срещнах лица, които бързо извръщаха очи встрани.
Платформата бе погълната от някакво неестествено мълчание. Една от последните студентки — младо момиче с униформата на първокурсничка, която мъкнеше четири огромни сака — трепна леко. Кафявата й коса се развяваше около нея. Тя остави един от саковете да се свлече от рамото й и го ритна така, че той отлетя на два-три метра встрани. Момичето остави другите чанти на платформата и тръгна на север.