— Това тук не е ли подходящо? — попита роботът с механично объркване.
— Ами горе-долу е приемливо, само че ще му трябва малко преподреждане.
Двамата с Чарлз не можахме да се удържим и се разсмяхме.
Роботът ни проучи с онзи странен поглед, който кара машините да изглеждат мъдри и одухотворени, когато всъщност те са просто стари.
— Ще бъде извършено необходимото подреждане. Много ви моля да ме извините, но това съоръжение действително се нуждае от подмяна на частите и нанозареждане, ако е възможно.
След около четири часа, когато машините ни предоставиха удобни жилищни помещения и складираха на сигурно място провизиите ни за няколко дена, двамата с Чарлз спряхме да се суетим и впихме погледи един в друг. Чарлз първи извърна очи и се престори, че разглежда критично обзавеждането.
— Прилича ми на бордей — заяви той след малко.
— Не е зле — обадих се аз.
— Е, не е кой знае колко луксозно…
— Не съм и очаквала да бъде.
— Веднъж идвах тук заедно с баща ми, когато бях десетгодишен — каза Чарлз, като нервно триеше ръце в панталоните си. — Нещо като временно бягство от действителността. Тогава пътувахме от Амнезия към Джеферсън през Дюри… Холдингите на „Клайн“ нахълтаха в старите земи на ОМ „Ърскин“. Не знам как беше станало.
Пореден момент на напрегнато мълчание. Чарлз нито знаеше с какво да започне, нито какво се очаква от него. Аз също не знаех, но тъй като бях жената в тази двойка, инициативата не трябваше непременно да дойде от мен, пък и не ми се искаше да опитвам.
— Дали да не отидем да видим винарната? — предложи Чарлз внезапно и протегна ръка. Поех я. Така започна формалната ни обиколка на „Tres Haut Medoc“.
Чарлз беше обезкуражаващо нервен. Казах „обезкуражаващо“, тъй като аз нямах друг избор, освен да си мълча и да го следвам. Той постоянно правеше някакви леки коментари за положението на Марс — все неща, които вече ми бяха известни отдавна. Гласът му бе успокояващо равен, дори когато ми обясняваше някой технически детайл. На моменти слушах по-скоро тона му, отколкото онова, което ми говореше, наслаждавайки се на мъжкия, направо музикален начин да излага факт след факт. Това поне за известно време ни предпази от абсурдната ситуация — да бъдем двама, но самотни.
Над деветдесет процента от всички марсиански станции бяха под повърхността на планетата. Малкото приготовления за създаване на нормално въздушно налягане и за защита от радиационното лъчение, преминаващо безпрепятствено през тънката атмосфера, правеха това възможно най-икономичния вид строителство. През първите десет години бяха правени и опити над праха да проникват и високи многоетажни сгради, само че Марс не беше най-подходящото място за разсипничество. Другите конструкции бяха къде-къде по-евтини. Топлообменници, сензори, входове и изходи, ниски сгради пробиваха на повърхността… само че дълбоко в същността си не преставахме да бъдем троглодити.
Половината от акуиферите на Марс бяха твърди (така наречените минерални акуифери), а другата половина — пълни с вода. Твърдите акуифери също бяха множество най-различни видове. Някои например бяха пълни с пермафрост4, което пък правеше терена доста хълмист. На Марс съществуваха ледени куполи, чиято ширина бе над десет километра, но водата, която ги бе захранвала някога, отдавна бе пресъхнала. Изпарилата се влага или се бе кондензирала по полюсите, или с течение на времето бе излетяла в космическото пространство. Тъничката ни атмосфера беше почти лишена от влага.
„Tres Haut Medoc“ беше на около километър над едно течение — по всяка вероятност същото, което захранваше с вода Дюри. Водата се процеждаше през варовика и течеше през няколко дълбоки пукнатини и пещери, простиращи се на дълбочина до десет километра под самия карст.
Първата ни спирка беше помпената станция. Самата помпа — масивен куп от стоманеносини цилиндри и сфери, споени в едно като някаква шантава абстрактна скулптура — работеше безотказно петнайсет марсиански години. Собственото си гориво — деутерия — тя извличаше от същата тази вода, която изпомпваше изпод земята.
— Закачихме тръбите тук към тези на Дюри преди около деветнайсет години… земни години — обясни Чарлз. — Точно след като винарната бе затворена, станцията — автоматизирана, а хората от нея — евакуирани. Нещо като компенсация, която да изкупи предишните ни грешки.
Стъпките ни кънтяха кухо по замръзналия каменен под. През вентилационните шахти по стените се чуваше как свисти вятърът — студен и с дъх на мухлясало.