— Тоест, това е единствената причина станцията да продължи да съществува — разказваше Чарлз. — Дюри я иска, плаща поддръжката й, ето защо сме оставили помпата да работи. Така и така съм тук, ще взема да оправдая посещението ни, като напиша някой и друг доклад…
— И ще ремонтираш роботите? — предположих аз.
— Вероятно да. Приятелчетата, които са основали винарната, са били някакво калифорнийско семейство… Или пък бяха австралийци? Не си спомням.
— Е, не че разликата е кой знае колко голяма — измърморих аз.
— Да де, да. Вече познавам доста много и калифорнийци, и австралийци. Доста си приличат, е, естествено, като не се брои акцента. Всъщност и собственото ми семейство е от Нова Зеландия. А твоето?
— Честно казано, не съм съвсем сигурна. Май са от Германия и Индия.
— Това обяснява защо кожата ти е толкова прекрасна.
— Да ти кажа право, не обръщам чак толкова голямо внимание на наследствеността.
Чарлз ме заведе до басейните, където се съхраняваше водата. Мрачните им повърхности блестяха неподвижни като стъкло. Заемаха общо две кухини, всяка от които бе широка един хектар и дълбока десет метра. Някъде под краката ни глухо туптяха трансферните помпи и изпращаха водата към подземните тръбопроводи на Дюри. Вдъхнах дълбоко студения и влажен въздух и докоснах подгизналите от влага варовикови стени.
— Този камък прилича на древни човешки кости — обади се Чарлз.
— Така си е. Нали произлиза от дъното на океана.
— Половината наши градове и станции не биха могли да съществуват без варовиковите наноси.
— Защо ли не са се превърнали в мрамор или нещо от този род? — попитах, отчасти и за да демонстрирам, че не съм съвсем боса в областта на ареологията.
Чарлз поклати глава.
— През изминалите милиард години тук не е имало никаква ареологическа активност. А за да се образува мрамор, са необходими горещина и високо налягане. Марс е заспал. Като че ли повече няма да свърши никаква работа.
— Аха.
И така, въпреки старанията си, не бях успяла да демонстрирам нищо, с изключение на факта, че съм пълен профан. Въпреки това обаче не се притеснявах чак толкова. Давах на Чарлз сума ти възможности да се изяви просто за да разбера какъв човек бе той в действителност… и с какъв тип човек съм избрала да прекарам сама няколко дена.
Тръгнахме по моста, който бе прекаран над най-далечния басейн, след това поехме по един извиващ се като змия тунел. Следващото помещение бе право като конец и вървеше покрай една също толкова права редица от сияещи като огледала резервоари от неръждаема стомана, около които бяха увити спираловидно оранжеви керамични тръби. Тук мухлясалият и студен дъх на въздуха, който бях забелязала още в началото, бе почти вездесъщ. Благодарение на него в главата ми се пробуди нещо от рода на расова памет. Сетих се за хладен и влажен таван през горещ летен ден, изпълнен с щайги картофи и ябълки, складирани на плътно покрития с мръсотия под, от които се разнася сладникава миризма…
— Това са старите качета — обади се зад мен Чарлз. — Някога са ги наричали „cuve“. Сокът на ябълките…
— Бих могла и сама да се досетя — прекъснах го. — Аз съм нещо като познавач на виното. — Което бе твърде свободно тълкуване на истината.
— О, така ли? — Чарлз бе искрено поласкан. — Тогава може би ще ми обясниш нещо, над което съм си блъскал главата доста време — защо все пак винарната не е успяла да се задържи?
— Знаеш ли откъде са взимали ябълките? — попитах, като вдъхнах аромата наоколо с изражение на експерт.
— „Cuvee in situ“. Отглеждали са ги в качетата, от суспензия от ябълкови клетки… Така да се каже, ашладисвали са ги там, където са ферментирали.
— Ето защо се е получило така — отсякох аз, подушвайки отново въздуха. — По този начин виното става възможно най-лошо. — Е, поне така бях чувала. Никога не бях пробвала.
— Моите хора са ми разказвали, че е било направо ужасно. Известно количество от него трябва да е складирано още тук някъде… Изоставено, по-правилно казано.
— И от колко време?
— От поне двайсет години.
— Земни години, нали? — попитах за всеки случай.
— Точно така.
— Хм, поне що се отнася до мен, предпочитам да измервам времето в марсиански години.
Чарлз общо взето приемаше малките ми маневри и внезапни удари доста добре — не се дразнеше, но не се и опитваше да ме ласкае по какъвто и да било начин.
— Ами да пробваме да ги открием тогава, какво ще кажеш? — предложих аз.