— Не, защо?
— Чувствам се така, сякаш ме изпробваш. Задаваш ми някакви ключови въпроси, за да провериш дали ставам.
Прехапах устни, втренчих се в скута си и трескаво се опитах да измисля някакво подходящо обяснение.
— Просто съм нервна — признах най-накрая.
— Е, аз също съм нервен. Най-добре да оставим нещата да се поуспокоят и да се отпуснем.
— Само изказвах мнението си — оправдах се. Усещах как собственият ми гняв бавно се надига. — Извинявам се, че го направих толкова несръчно и тромаво. Не съм била тук преди, не те познавам чак толкова добре, не знам какво…
Чарлз вдигна ръце.
— Добре де, добре. Дай да забравим всичко. Тоест, искам да кажа, да си простим един на друг и да се опитаме да бъдем просто двама приятели, които са излезли на пътешествие по повърхността на Марс. Ще се успокоя, ако и ти се успокоиш. Става ли?
Усетих, че съм ужасяващо близко до плач, когато долових гнева в неговия глас. Погледнах навън през прозореца, но не можах да видя древните, гротескно издълбани в камъка фигури.
— Става ли? — повтори той.
— Не зная как да се държа по друг начин — казах. — Не ме бива много-много в преструвките.
— Нито пък мен, а и не се опитвам. Ако не съм човекът, когото търсиш, нека да зарежем всичко и просто да се наслаждаваме на пътуването.
— Не мога да разбера защо това те вбесява толкова.
— Всъщност не ме вбесява. Просто ме кара да съжалявам.
Чарлз дръпна лоста към себе си и подкара трактора. Известно време пътувахме в мълчание.
— Понякога си мечтая — обади се след няколко минути той. — В мечтите си съм нещо от рода на натурален марсианец — такъв, който е способен да застане на повърхността — Горе, — необременен с тежки и неудобни скафандри, и да почувства абсолютно всичко. Иска ми се да мога да се върна назад във времето — в епохата, когато Марс е бил жив.
— С кръгли като монети очи, строен и със светлокафяв или бронзов тен. „Те бяха смугли и златооки“7.
— Точно така — кимна Чарлз. — В момента живеем на три различни Марса, нали? Първият Марс, който хората от Земята направиха преди столетия. Вторият Марс, създаден от „ЛитВид“. И този пред нас — третият.
Като че ли напрежението поспадна малко. Настроението ми се променяше със светкавична скорост. Отново ми се доплака, но този път от облекчение.
— Толкова си толерантен — въздъхнах накрая.
— Двамата с теб сме доста различни — каза Чарлз. Той се наклони към мен и чукна шлема си в моя. Устните ни не можаха да се доближат кой знае колко, но в момента трябваше да се задоволим и с това.
— Покажи ми твоя Марс — помолих го аз.
Каньонът, простиращ се пред нас, бе дълъг над трийсет километра и приличаше на издълбана в равнините дълга и начупена линия. От двете му страни в скалите бе издялана пътека. Това беше значително по-евтино, отколкото да се строи мост, пък и по този начин едновременно се запазваше природната красота на каньона и се създаваха условия за преминаване на тракторите.
— От всяка прашинка тук направо струи ареология — заяви Чарлз. — Отначало е съществувал Стъкленият океан. След това — Тарсис Едно с дълбоките океански наноси, милиард години наслагване, варовици… После — ледените пространства… След тях — наистина силнички ветрове в края на последния ледников период.
Преминахме по един леко издаден склон и навлязохме в каньона. По двата му бряга бяха наслоени залежи от богати на желязо хематитни пясъци.
— Вятър и лед — казах аз.
— Явно си го разбрала — кимна Чарлз. — Пясък и наноси от вятъра, които полират всичко наоколо почти идеално… Върху северния почвен слой има доста голям пласт наноси.
Чарлз посочи към сиво-зелената ивица вдясно от нас, дълбока поне един метър, извъртя трактора покрай скалата, изникнала пред нас и го промуши през един невероятно тесен проход. След като излязохме, се озовахме на около двайсетина метра под равнината. Наоколо се виждаха само сиви наноси прах.
— В английския има толкова различни думи за „прах“, колкото ескимосите някога са имали за „сняг“ — обади се Чарлз.
— Това някога беше стара наша училищна игра — потвърдих аз. — Трябваше да си спомним всички думи за „прах“ и „сняг“ и да ги изброим по азбучен ред. Спомням си само двайсетина.
— Ето, пристигнахме — обяви Чарлз и отпусна кормилния лост. Тракторът забави скорост и не след дълго спря с леко изръмжаване. Извън кабината не се чуваше абсолютно нищо. Ураганният вятър от предишната нощ бе утихнал и въздухът бе неподвижен. Незабуленото с прашни облаци небе се простираше над главите ни от едната стена на каньона до другата. В общи линии пейзажът приличаше на този на земната Луна, с изключение на цвета на каньона и на нагънатото червено и жълтеникаво дъно на древната, отдавна пресъхнала река.
7
Заглавие на разказ на писателя-фантаст Рей Бредбъри, който често в творчеството си засяга темата за Марс и неговите въображаеми жители в миналото. — Бел.пр.