— Май съм го забутала някъде — отвърнах.
Даян повдигна едната си вежда.
— Когато се върнах, проверих в списъка. Предполагам, че това е същият онзи Чарлз, с когото бяхме другари по нещастие в МУС?
— Ходихме на експедиция за вкаменелости — обясних аз.
— За три дни…
— Нюхът ти е като на хрътка, Даян.
Тя ме последва в моя ограден със завеса ъгъл. Дръпнах леглото и изсипах куфара си върху одеялото.
— Той изглежда доста симпатичен — подхвърли Даян.
— Да не би да искаш и подробности? — попитах отчаяно аз.
Даян сви рамене.
— Защо не? Изповедта е хубаво нещо за душата.
— Явно във фермата е било ужасно скучно.
— Фермите винаги са ужасно скучни. В тях не можеш да се натъкнеш на нищо друго, освен на братя и омъжени братовчедки. Поне басейнът е страхотен. Някой път трябва да ми дойдеш на гости. Може пък и да срещнеш някой, който ще ти хареса. Ще бъдеш добър член на фамилията ни, Касея.
— Какво те кара да си толкова сигурна, че ще променя договора си?
— Можем да ти предложим доста неща — отвърна тя лъчезарно.
— Страхотна досада си, Даян. — Набързо разопаковах багажа си и подредих всичко в скриновете. Мисълта, че ще бъда сама през останалата част от ваканцията, изглеждаше доста неясна.
— Във вашата фамилия има ли задоволителни мъже? — попита ме Даян. — Бих сменила договора си… за някого от класата на Чарлз.
Преди няколко месеца бих й се озъбила или бих я замерила с възглавница. Нейното държание като че ли омаловажаваше всичко. Аз имах любовник, любих се с него, а това изискваше все пак някаква степен на зрелост и уважение, дори и в общността на МУС.
— Добре де, добре — признах аз. — Ходихме с Чарлз в неговата фамилна станция. Той е доста приятен човек.
— Приятен човек — повтори насмешливо Даян. — Радвам се за теб, Касея.
Прибрах куфара си.
— Мога ли поне да си изслушам съобщенията на спокойствие?
— Вече можеш — усмихна се невинно Даян.
Съобщението от Чарлз накара сърцето ми отново лудешки да се разтупти. Той пак напираше.
Час след като бе пристигнал в Шинктаун, беше написал: „Забравила си компютъра си в чантата ми. Изпращам ти го веднага. Просто исках да се убедиш, че съм сериозен. Обичам те и не мисля, че някога ще срещна жена, която дори малко да прилича на теб. Знам, че ти е необходимо време. Но също така знам, че бихме могли да споделим мечтите си един с друг. Вече ми липсваш“.
Очевидно бе впечатлен от мен повече, отколкото аз от него. Седнах на ръба на леглото, изплашена не на шега.
Тази вечер си легнах и не успях да заспя до късно, припомняйки си оттук-оттам за Чарлз. Всичко бе толкова прекрасно и толкова смущаващо, но осъзнавах, че съм прекалено млада, за да се омъжвам. Е, имаше и момичета, които на моята възраст вече бяха обвързани по законов път: това бяха жени, които знаеха какво искат и как именно да го постигнат.
Ако кажех на Чарлз, че все още не желая да се омъжвам, той щеше да се усмихне и да ми отговори: „Разполагаш с всичкото време, което пожелаеш“. А това бе отговорът, който най-малко исках да чуя. Истината бе, че не бях сигурна дали Чарлз е най-подходящият мъж за мен. Защо да се задоволявам с нещо по-малко от най-доброто?
Поклатих горчиво глава. Чувствах се като най-голямата егоистка на този свят. Чарлз ми бе дал всичко — нима бих могла да му откажа?
Как успявах едновременно да си мисля такива неща и същевременно да се залъгвам, че го обичам?
Изпратих му съобщение в отговор на неговото. Гласът ми от време на време отказваше да ми се подчинява:
„Времето, което прекарахме заедно, бе направо приказно. Винаги ще ценя спомена за него. В момента обаче не мога да мисля за обвързване по законов път, понеже, както изглежда, съм доста по-несигурна в себе си, отколкото ти. Искам да те видя възможно най-скоро. Според мен трябва да се съберем с приятели и да изживеем най-различни неща, преди да можем да говорим за обвързване. Надявам се, че си съгласен с мен.“
Подписах съобщението: „С обич: Касея Мейджъмдар“ (така, както подписвах и писмата до разни мои далечни роднини). Не „Обичам те“, което бе доста категорична декларация, а простото и неангажиращо „С обич“. Навярно Чарлз щеше да се почувства засегнат от това. И мен ме болеше не по-малко…
Само че въпреки всичко изпратих съобщението. Оставих лично съобщение на Даян, която оставаше в Дюри, за да учи на спокойствие, и се качих на влака, който пътуваше до Норт Солис. Облегнах глава на двойното стъкло и се загледах в нощния Марс и в подобната на Фобос светлина на прожектора над проблясващите върхове на Дюри.