Поклатих глава.
— Трябва да приключвам, Даян.
— Съжалявам, че не можах да ти помогна.
— Няма нищо.
— Обичаш ли го, Касея? — попита тя отново с остър поглед.
— Не! — креснах аз и се наклоних напред, за да се опитам да изключа видеовръзката. Не улучих.
— Задръж за малко, съкафезничке. Въобще ли не го обичаш?
— Не мога. Не и сега. Не и сто процента.
— Сериозно ли говориш?
Кимнах.
— И би ли могла да го обикнеш някой ден, според теб?
Впих празен поглед в нея.
— Той има талант да убеждава хората — отвърнах най-накрая.
— Сериозно? Сто процента?
— Вероятно не. Всъщност не. Със сигурност не.
— Бъди мила тогава. Кажи му честно как се чувстваш в настоящия момент.
— Така и ще направя.
Тя извърна поглед встрани и след това вдигна компютъра си.
— Познаваш ме — каза тя. — Винаги се ровя тук и там. Е, мисля, че сега имам нещо, което би представлявало интерес за теб.
— Какво?
— Чарлз може и да е влюбен в повърхността и да е добър любовник, но, Касея, той все пак си има свои планове. Проверила ли си приятеля си, между другото?
— Не.
— А аз винаги проверявам всичко, което мога, за гаджетата си. Мъжете могат да бъдат безкрайно отвратителни, Касея.
Зачудих се какво ли ще ми изтърси. Раменете ми се напрегнаха. Можеше да бъде всичко: че Чарлз всъщност е архаик, че е шпионирал в полза на Каролайн Конър… всичко.
— Това, което ще ти кажа, изобщо няма да навреди на имиджа му на добро момченце, само че по всичко изглежда, че нашият Чарлз иска да бъде истински физик, Касея. Подал е молба за включване в проучванията по подобренията.
— Е, и? Това си е професионална работа. Дори и „Мейджъмдар“ го приема.
— Аха. Както и Земята. Само че Чарлз е подал молба да бъде включен към мислителя „Куантум Лоджик“.
Застинах за секунда.
— Откъде научи т-т-това?
— Свободно достъпни архиви на медицинско ориентираните молби за научни изследвания при МУС. Подал е молбата си рано миналото лято, още преди събитията.
Вътрешностите ми се преобърнаха.
— Боже мой!
— Хей, не знаем кой знае какво за подобна връзка…
— Никой дори не може да говори с мислителя „Куантум Лоджик“!
— Хич не ми се искаше да те разстройвам, Касея. Просто си помислих, че трябва да знаеш.
— Аха…
— Кога ще се прибереш?
Измънках някакъв отговор и изключих видеовръзката. Главата ми сякаш бе пълна с пяна. Не знаех дали да побеснея или да се разплача.
На Марс бяхме успели някак си да избегнем подобренията, трансформациите и нанотехнологиите, залели Земята. Бяхме привикнали към подобрения на ниско ниво, генетични корекции и терапия за сериозните ментални проблеми, но повечето марсианци се стремяха да избягнат, доколкото могат, екстремните варианти. Някои от тях не бяха достъпни на друго място, освен на Земята; други просто не пасваха на нашите прагматични и първооткривателски вкусове. Мисля, че културният консенсус бе, че Марс би трябвало да остави Земята и (в по-малка степен) Луната да изпробва по-радикалните терапии, да отложи революцията с десетилетие-две и да изчака резултатите.
Ако това, което Даян бе научила, беше истина (а аз не можех да се сетя за нито една причина, поради която да подлагам думите й на съмнение), то Чарлз бе готов да прекрачи границата.
Това, което преди бе младежка тревога, сега нарасна почти до размерите на паника. Как бих могла да се надявам на мирен и нормален съвместен живот с Чарлз, ако той имаше намерение да прекара по-голямата част от менталния си живот, вслушвайки се в прищевките на „Куантум Лоджик“? На първо място — защо ли бе пожелал това?
Отговорът бе елементарен — понеже щеше да го направи по-добър физик. „Куантум Лоджик“ отразяваше начина, по който действаше вселената, на някакво по-високо ниво. Човешката логика (а и математическата невронна логика на повечето от мислителите) се чувстваше най-добре на хлъзгавата повърхност на реалността.
Това, което знаех по тези въпроси, бях научила от придобитите в училище знания и от „ЛитВид“, която масово ни заливаше с физически и ментално подобрени герои, които властваха над Земята. Само че ако си говорим истински, знаех много малко неща за „Куантум Лоджик“ и за КЛ-мислителите.
През останалата част от деня, по време на вечерята с родителите ми и брат ми, през социалния час на нашето ОМ и по време на чая след вечеря в главата ми се въртеше един-единствен въпрос, който не ме остави на мира, дори когато си легнах: „Защо Чарлз не ми каза?“