— Искаш да кажеш, че аз съм куриоз — заключих.
Тя поклати глава.
— Дъщеря ми си остава моя плът и кръв. Ще видя какво бих могла да направя, в случай че наистина го искаш.
— Майко, не бихме могли да си позволим такса за повече от една година…
— Нямам предвид частни уроци — прекъсна ме тя. — Като ще е гарга, да е рошава. Най-малкото, което би трябвало да се помъчиш да уредиш, е стипендия и чирачество към нашето ОМ.
Даже и в най-смелите си мечти не бях стигала до чак толкова далеч.
— Чирачество в какво?
Майка ми направи кисела физиономия.
— Помисли малко. Кой от фамилията знае най-много за политиката, особено земната политика? Третият ти чичо.
— Битрас?
— Да, ако баща ти и педагозите от ОМ одобрят. Не бих могла сама да ти уредя подобно нещо. На това ниво съм все още нещо като аутсайдер. Не съм сигурна и, че баща ти ще може да вкара в действие толкова връзки и да се обади на чак толкова влиятелни хора. Срещали сме се с Битрас само няколко пъти, откакто се роди ти… А и той никога не те е виждал.
— Какво ще трябва да направя?
— Ще се наложи да се занимаваш с вътрешни ОМ дела и естествено с казуси от Тройката, а предполагам, че ще трябва да изучиш и Хартата и търговските закони.
— Би било страхотно.
— А най-хубавото нещо би било да можеш да изучаваш истинско правителство. Малко сме позанемарили този тип управление, за което съм страшно благодарна.
— Но въпреки това ще ми се наложи да изкарам някой и друг частен урок на Земята, за да мога след това да ги впиша в автобиографията си.
Тя се засмя невесело.
— Естествено. — Нежно докосна носа ми с върха на пръста си. — Само че няма да ни се наложи да плащаме за тях. Всички разходи за обучение, необходимо при чирачеството, се поемат от бюджета на ОМ.
— Явно си мислила и преди за подобно нещо — отбелязах аз с обвиняващ тон.
— Свикнала съм с ексцентричните ти хрумвания — вирна брадичка майка ми. — Пък и се опитваме да насърчаваме развитието на нестандартни мисли в младите. Надяваме се, че те ще са настроени да експериментират. Но, честно казано, никога не съм и допускала мисълта, че дъщеря ми ще се забърка в политиката…
— В правителствения мениджмънт — поправих я аз.
— … в името на кариерата си — продължи тя невъзмутимо. — Въпреки това обаче не крия, че съм заинтригувана. След като изучаваш Съвета няколко години, много ми е интересно на какво ще можеш да ме научиш, докато спорим двете?
— Ние никога не спорим — отбелязах.
— Така си е — потвърди тя. — Само че баща ти е на друго мнение.
Станах. След като вече бях решила един от проблемите си, реших да опитам да разреша и другия.
— Майко, искам да те помоля да поканя един познат в Ила. Един човек от Дюри. Той се нуждае от почивка… доста неприятни неща му се стовариха върху главата напоследък…
— Чарлз Франклин от „Клайн“ — кимна майка ми.
Никога не й бях говорила за него.
Тя се усмихна и ми хвърли поредния си „енигматичен“ поглед.
— Майка му ми се обади, за да провери дали си достатъчно добра партия за сина й.
Шокът ми сигурно си пролича доста явно.
— Как е могла??? — А неизречен зад този въпрос остана другият: „Как е могъл да говори с родителите си за мен?“.
— Той е единствен син и означава много за нея.
— Но в крайна сметка ние сме възрастни!
— Видя ми се добра жена. Нито веднъж не ми зададе някакъв по-ключов въпрос. Според нея Чарлз е прекрасен млад мъж, разбира се, и от онова, което ми разказа за него, не бих могла да не се съглася с нея. Предполагам, че за теб той е чудесен. Нали така?
Измърморих нещо недоволно. Тя сложи пръст върху устните ми.
— По принцип вече стана традиция да те подлудяваме — каза тя. — Мисли за това като за елементарно отмъщение от наша страна за времето, когато беше двегодишна. Чарлз е добре дошъл по всяко време при нас.
Марс бе в състояние да поддържа четири милиона граждани и около половин милион евентуални жители. Това беше малко повече от половината от населението на Съединените щати през 1800 година.
Някои от бъдещите жители на Марс бяха емигриращи от Земята хора, които обикновено се заселваха на Тен Кюбт — педя земя на поне хиляда земни години. Това не беше съвсем открито одобрено, просто марсианците го приемаха без възражения. На Земята терени, изкуствено поддържани над двеста години, бяха строго забранени и заселващите се на тях ги помолваха или да емигрират някъде, или да се подложат на обратна терапия. Марс получаваше скромна компенсация от Земята за всеки приет емигрант… въпреки че това не беше чак толкова рекламирано на висок глас.